Чертата

Мисля си какво ще отнеса от вече почти изминалата година в следващата. Оказа се, че ценните и потребни нововъведения в характера ми са само две. Първото го наричам „пердето”- то падна пред очите ми в края на юни 2011 за пръв път и от тогава може би само веднъж съм „надниквала”, премятайки го настрани, за да видя ясно. И не че съм станала неангажирана към всичко, което ми се случва. Не! Просто понякога се налага вместо да слагаме очила с диоптър, които само ни приближават към дадени хора или ситуации, да спуснем „пердето” и поне мислено да се отдалечим- не много-само на премрежен поглед разстояние. И не че в този случай проблемът сам ще намери пътя към правилния изход от мисловния ни лабиринт,  но поне спокойствието на духа ни няма така рязко и от близо да се наруши.

Другото, което несъмнено ще отнеса със себе си, е нещо старо, почти забравено. Мислех си, че напълно го бях заличила, даже заклеймила. Отново започнах да „кроя”, „кълцам”, „пришивам” планове. Среден клас планове. Обозрими. Планове- „от мен за мен”! Не като онези, които правех преди години- „от другите заради другите”. Сега всичко центрирам спрямо егото. Търся смисъла близо, а не в „далечни земи” след „девет планини в десета”. И го намирам…по малко…по много…очаквано…изненадващо…дори сега…дори тук.

Ако ми позволите да помечтая на глас за следващата година, да поискам нещичко- то ще е „писта”- за излитане и за кацане, но най-вече за движение!

Като всички останали

Всеки път след срещите ми с него се изправям пред вътрешния си съд. Съвестта ми доволно се е разтворила в кръвта ми и с убийствени темпове се разнася  до всичките ми органи, за да се опита да ме доведе до полулудост, полуотчаяние, полусамоизяждане. Мисля си дали да се призная за виновна или да се защитавам.

Какво са все пак два от онези погледа, които отварят стари рани и старателно изсипват в отвора от най-едрата морска сол? Те все пак трудно се доказват. Може и да ми се размине. В същия момент се сещам за няколкото думи, които не носят смисъл, но са казани с тон, с две октави по-нисък от нормалния ми. Комбинирах ги с леко навеждане и неволно докосване на дясната му ръка. Кофти. Сигурно съм оставила „отпечатъци”.

Друго? В ума ми ясно се появяват спомените за евтините женски номера, които вкарвах в програмата си от снощи, не толкова за да постигнат особен ефект, колкото за собствено удоволствие. Да поддържам форма- ако някои ден се откажа от еманципацията и започна да се гримирам силно, за да отида на фитнес.

Усилено затъвам в собствената си помия.

Миг преди да се предам, решавам да се защитавам. Нищо физическо. Нищо в прав текст. Няма свидетели. Само аз и той. Той- благодатна почва с много хумус, която аз всеки път от разстояние посипвам с отрова. Грижливо. От край до край. С голи ръце…

Струва ми се, че ще ми се размине. Още малко и ще го изкарам, че сам си е виновен.

Ами, да!

Сам си е виновен. Пуска ме, позволява ми. Гледаме и ето- всичко му личи. Защо не се прикрива? Защо поне не се преструва, че му е все едно до него ли съм или ме няма? Да се защити…Защо не се защитава? Глупак. Мисли си, че ставам за обичане.

Избърсвам потта от челото си. Вътрешната борба е отшумяла почти. Признах се за виновна, за да не се налага да го викат да свидетелства.

Присъдата- „кучка като всички останали”.

Дом

Понякога ми се иска да мога да се прибирам по-често там- в онова защитено място, скрито от външни влияния, където можеш да се върнеш от всякъде и от никъде, с всичко и с нищо, силен и сломен. Там всичко се изчиства от нюансите на сивото и черното и остава ясно. Повече от крепост, повече от убежище, повече от собственост. Олтар. Лишено от сложните избори, имунизирано срещу прояви на съмнение и несигурност. Няма нужда от грим, сълзите не уязвяват, гардът- нека остане свален, повече от човек си- нечие дете.

Не съд, без присъди.Сън като сън, дните- дълги, разстоянията- къси.

Въздухът- опасно полезен за живеене!

Балкан- очите са пълнят от простори, орел- в своя кратък полет на свобода.

Като река, която тече към своя извор противно на природните закони, аз ще се връщам. За още дух, изтръгнат от свободните, които не знаят що е собствен затвор, за още мирис на кафе, но не за събуждане, а за „пробуждане”, за още малко време, прекарано на границата между реалното и нереалното…

И ето че почти стигнах… Светлините се отразяват в прозореца на автобуса, очите ми – стъкла от вълнение…Най-дългият път и най-тежкият ден не биха могли да изтъгнат този дълбок смисъл, който носи един момент, прекаран у дома- пък и било то най-краткия.

За днес или за утре

Студен въздух. Кухо и тихо откъм смисъл. Думи на едро. Тълпа или не точно. Глутница. Дъх от дълбокото. Мисъл към високото. Ама уви, ниското.

Умора. Силно, слабо, дълго, късо. Кафе. 12 без 10. 6 без 10. Край. След коловоза...Стачка. Комедия или драма. Все представление. Овации или домати? Пари. 

Добър избор. Лош избор. Белег. Червено. Лилаво. Синьо. Зелено. Жълто. Естественият ход на нещата. Теорията или изключението.

Импровизация.

Не.

Апатия от импровизация.

За незнайните

Макар да завърших предвидената за следваща история- поредната кръпка на това пространство, което обитавайки споделям и с други хора. На нейно място обаче днес реших да говоря за нещо, което ще запълни празнините между вече наличните „публикации”, ще се плъзне като пясък в пукнатините от всичко казано или подтекстово…

Искам да говоря за нуждата. Нуждата на всички нужди… Оцеляване.

Едва ли има по примитивна, по нечовешки, човешка нужда. Тя извиква у нас сили, които не сме предполагали, че притежаваме, търпението, което извива ръцете на  достойнството. А то ни изпълва от вътре и избива като капки пот (кръв) по челото. Очите се пълнят със сълзи на гняв, сълзите на силния, затъващ в плаващите пясъци на  собствените си отговорности. Понякога възможният ход е само един, макар и мисловно да си представяме лабиринти, водещи на светло.

Днес за втори път ще сведа глава, но този път в поклон пред всеки, борещ се ежедневно с нуждата си от оцеляване. Пред баща ми, който ходи всеки ден на работа болен, но с мисъл, че ще получи заплатите си от преди два месеца…Пред майка ми, която даде всички си спестявания за лекарства на дядо ми и сега всеки ден го учи да ходи и говори… Пред всички знайни и незнайни герои! Поклон!

"И черно, и бяло зърно"

След „одата на радостта”, която всеки посвещава на някое друго човешко същество, зазвучава един далеч не толкова зрелищен тон- мелодията на реалността.

В този момент същностно белият Йовков герой отстъпва на този на Елин Пелин- „и черно, и бяло зърно”.

И след като си позволих да изброя плюсовете, сега ще обобщя онези камъчета по пътя, бучките в иначе доста изящния крем…

Не харесвам, че не знаеш кога да „спреш”, когато си набрал „инерция”…

Не харесвам, че с една дума си позволяваш да „убиваш”, каквото не си „създал”.

Не харесвам, че не цениш подареното внимание и грижа. Махаш небрежно с ръка на такава рядкост…Непростимо!

Не харесвам, че не умееш да делиш пространството си с други без мислено да се изолираш… без да се оградиш…Пропускаш смисъла на „другостта”, на „близостта”… И сам войнът е… сам. И аз съм такава. Тъжна прилика или просто по-голяма пропаст.

Не харесвам, че всяко мое първосигнално действие противоречи на твоето такова. Като поздрав по радиото, който поздравеният е пропуснал да чуе… Като да слизаш с колело по стълби…

Мразя, когато реалността пренареди мислите ни, разбърка картите ни, изпревари ни с два хода, но въпреки това е наш ред да вземем решение, да се придвижим… Чувствам се като пешка, която обаче трябва да се премести като кон – в галоп. Трудна работа.

"Многото" на "малкото"

Имам проблем с това да определя колко е „твърде много”, кога е „прекалено рано”, какво е „повече от необходимото”, как е „ ненужно демонстративно” и кой е „тотално неподходящият”…

Човек „извън очертанията”. Геометрията ми е така чужда. Дължината на всяка „страна” може да се изчисли, всеки „ъгъл” може да се определи, ако знаеш формулите, ако си начертал правилно фигурата.

Има хора, които просто обичат да се въртят в кръг- независимо каква е фигурата. Търсят неизвестни, които изобщо нямат отношение към задачата. За тях тангенс и котангенс са производни на танца „танго”.

Същите тези хора са в патовата позиция да не им излизат „сметките”, да ги запратят в посока „минус безкрайност”, когато са гледали „положително” на всичко. Те никога не са „неизвестните” в уравнението- нямат тази „невидима” характеристика- твърде крещящи са. За сметка на това често ги приемат за част от „даденото”, част от условието на задачата.

Как да станеш интересен с присъствието си, а не с отсъствието? Как да накараш някой да те гони, ако не искаш да бягаш? Как да провокираш с многообразие от роли, когато да останеш себе си понякога е непосилна задача?

Безромантична величина

Харесва ми да си така „непристъпен”, далечен, „над” или „отвъд”.

Харесва ми походката ти… в гръб.

Харесва ми умореният ти поглед в края на работния ден.

Харесва ми, че си повече земен и ни най-малко въздушен.

Харесва ми как не натрапваш присъствие, а в същото време изпълваш стаята.

Харесва ми как изглеждаш сигурен макар и хвърлен в дълбоки води.

Харесвам спокойния ти тон при сблъсъка с безсмислието.

Харесвам непоколебимостта, която сякаш навличаш като тениска преди да излезеш от вкъщи. Броня.

Харесвам, че слушаш всичко, но избираш в какво да се вслушаш.

Харесвам упорството ти, което сервираш студено, с гарнитура от дълбочина и подтекст.

Харесвам как палиш цигара. Единствено тогава се обвиваш в мъгла. Но си все така ясен.

Харесвам, че нямаш необходимост да си друг. Да си мъж ти е достатъчно.

Напълно достатъчно.

Без маски

В ден, в който хората слагат своите ежедневни маски легално, ще си позволя „новаторството” да сваля моята. Без страх, без свян. За да взема малко въздух.

Ще си призная, че очите ми много често пустеят. Понякога ако суетно се огледам в някоя витрина виждам ги като стъкла. Без дълбочината, без смисъла.

Служат ми, за да гледам, но не и да виждам. Не знам защо това „изгубване” не ме натъжава. В мислите ми е някак подредено, като в тетрадка на ученик от първи клас. Няма думи, само букви, една след друга, всяка написана по няколко пъти.

Шумът ми пречи… Всякакъв… нравоучителен, безразличен, дори самият шум. Пречи ми да симулирам дейност.

Иначе строя- не стени, те са демоде, строя стълба…Евтина й е поддръжката. А аз за всичко плащам. „Наемът”, „сметките”. Скъпо ми е да чувствам, да съм безчувствена, да съм сама или с други.

Аз плащам. Еманципация му е майката.

Плюс това

Събота. Обичам съботните дни. Предпочитам ги спокойни, далеч от всичко ежедневно. Изобщо, ако не беше невъзпитано, бих си окачила на врата от онези табелки, които закачат на вратите в хотелите- в стил „Не безпокойте” и така щях да си обикалям по улиците. Но тази събота не беше като онези типични съботи.

Още от сутринта във въздуха витаеше нотка на приповдигнатост, както в деня на рождения ти ден или около Коледа… След като се повозих в иначе любимия ми трамвай бях на косъм да пристигна навреме за обедната си уговорка, но уви- да кажем, че понякога моята бизнес култура е като тази на азиатците.

Насочихме си в единствената определена посока за деня, за да станем част от „невидимите”. Доста закътано местенце и смея да призная, че тези четири етажа ми се видяха като доста повече. И ето я изложбата. Ние по нашенски направихме ритуална обиколка, намерихме два-три кусура в организацията, снабдихме се с една камара списания и се отправихме с балетна стъпка към изхода.

Следващата ни спирка трябваше да бъде едно местенце от онези централните, но някак закътани, които трябва специално да търсиш, за да намериш. Оказа се, че никой не е записал името, не знаем и адреса, естествено моят велик ум посочи накъде да се върви докато всеки е отворил подръчните електронни и хартиени средства и търси следа. След около стотина догадки за това къде се намира и как точно му беше името, най-накрая ябълката падна на една от главите и някак чувството, че се лутаме безцелно напусна всички ни, за да отстъпи своето място на вълнението.

А ние бяхме убийствено близо до целта си. Макар и да вървяхме зигзагообразно към нея.

Влязохме. Аз естествено констатирах, че е топло. Не знам защо това някак винаги ме впечатлява, явно офис средата, в която вирея напоследък, ме е изнежила. Поръчахме кафе и домашен кекс. След като се настанихме и се потопихме в света на съботните разговори, осъзнах как това място е избягало от всичко комерсиално, от всяка суета, за да позволи на своите посетители да се почувстват като „на гости”. Атмосферата- като в Берлин. Но по-тихо и с повече хубава музика.

На връщане се спряхме да разгледаме в книжарницата. Както обичам да казвам- намерихме, каквото не търсихме, но бяхме доволни.

Знам, че този град не е моят град, но някак след тези срещи с малките му улички ми се стори по-приветлив, по-подтекстов, „обикновен и могъщ, анонимен и красноречив”...

Константите

Посветих твърде много на липсите,  на безсмислиците, на грешките, на „пропуснатите ползи”. Но днес повече от всякога вдишах въздух от присъствието, от „имането”, от онази най-сложна простота в отношенията, която прекрачва един единствен праг…на дома.

Защото тези, които са най-близо се забелязват най-трудно, често остават встрани и просто изчакват вихрушката от емоции, цветове и звуци около нас да премине… Да изтрием праха от очите, за да видим така познатите им фигури. Някак монументални, неизменчиви…

И всеки път, когато се хвърля в преследване на поредната променлива, ми се иска да си спомня за константата…за константите, защото именно те захранват дързостта, куража, че има път …и назад, и напред.

Преди да съм зазвучала твърде предизборно, ще побързам да кажа, че няма да се явявам на балотаж и това не е послание, насочено към третите ми братовчеди по света и у нас да ме подкрепят... Просто ми се иска като в молитвите за дъжд- да поискам повече „светлина” за „задкулисните” играчи!

Ничия земя

„Живее ми се!” – съвсем честно ще кажа, че сълзи ми потекоха от очите, когато прочетох това изречение в писмото й. От много отдавна не бях чувала подобно откровение… Препрочетох още няколко пъти целия разказ, за да се уверя, че няма грешка. Истината винаги ме е оставяла в немилост. Може би защото винаги съм я получавала в една конкретна разновидност. Наричам я „кош с дрехи за пералня”-дълго събирани и подреждани по цветове в началото, а на края се допълва с каквото ти падне. С други думи хората се „пречистват” като ти я казват. А ти дълго след това се чудиш на каква програма да я пуснеш и да има ли предпране или ще я асимилираш от раз. Та, тази истина в най-чист вид ме потресе. При всичкият ми цинизъм не можах да се усъмня.

В края на писмото си ме пита- „Щастлива ли си?”. Дълго стоях втренчена във въпроса, мислейки как да формулирам отговора си. Как да запълня онова пространство между истината и лъжата? Онзи ред, който да породи усмивка и да развълнува… Отговорих с „лирическо отклонение”… Отговорът „Да” щеше да е абсолютната лъжа. Отговорът „Не” щеше да е като „червената блуза” сред „бяло пране”…Щеше да „оцвети” всичко казано дотук. Някой „истини” все още човек предпочита да "пере на ръка", сам, пред себе си и със себе си. Не стават за пред "хора"…

Клечка кибрит

Палете!

Ако може често, ако може по повече!

Палете!

Ако трябва след три полета и влак!

Палете!

Ако трябва да изтеглите и последния си български лев, за да го преоблечете като евро!

Палете!

Всеки ред старателно нареден в значимия ви график да се задвижи като йо-йо!

Палете!

Върнете се един час назад във времето и напреднете в пространството!

Палете!

Извадете най- мощния си фотоапарат- очите и рискувайте да затворите файла без да сте запазили съдържанието!

Палете!

Залейте всичко с мултивитаминен сок от националности!

Палете!

Положете глава отвъд всичко вече видяно и преживяно!

Палете!

Отпивайте всяка глътка цвят и вибрация!

Палете!

Една единствена неуместна, разваляща симетрията и равновесието ви- клечка кибрит!

Палете!

И няма да има нищо по-светло!

Посветено

Aз просто не съм от хората с „точките” в края на изреченията. Не ги разбирам така нещата.

Спомням си едно съобщение, което получиш преди много време, което гласеше: „Много краища има този край и всяко е начало напред!”. Знам, че тогава не го разбрах, дори и сега понякога не искам да разбера смисъла.

Краят- той съдържателно е различен за всеки. За едни има привкус на „развалено”, „дълго спотаявано”, „натрапчиво”,  на „олио върху любимата ти блуза”. За други е просто като „естественото продължение на сезоните”- застудее ли за твърде дълго-значи идва зимата…Като разбой на някой треньор след изгубен мач- кратък, изкуствено оптимистичен, признаващ предимствата на противниковия отбор от куртоазия.

В действителност всичко се изчерпва в изпращането на другия човек на екзотичната дестинация, наречена „по дяволите”.

След края…След него е пусто, но не като да изтриеш дъска и да е чисто и бяло, а като след буря- всичко е тихо и някак нереално.

И макар казаното до тук да е условно и твърде лично, краят (онзи край на всички краища) е чисто и просто най-близката точка до новото начало.

Зелено

Надигаш тежко чашата с горчиво кафе и отпиваш бавно все едно се наслаждаваш на всяка глътка, все едно мислено си в някой задимен бар и пиеш второто си уиски сам… И си мислиш как този ден е от онези „черно-белите”, от онези „все еднаквите”, в които това вляво потрепва механично с честотата, която е достатъчна, за да работят всички системи в организма ти. Режимът обаче за пореден път е „енергоспестяващ”. Отдавна си спрял да ставаш час по- рано и да се суетиш за облеклото си. Навличаш нещо, което ти се е сторило, че най-вече би изглеждало като изгладено. Поглеждаш в огледалото до входната врата, за да се увериш, че небрежността ти няма да се набива на очи под формата на блуза, облечена на обратно… Пука ли ти всъщност? Не. Казваш си- „Защо в часовете по математика не са ни учили как от горд Х се превръщаш в беземоционална величина? Как житейските ни уравнения от толкова смятане накрая излизат равни на нула?" Пресичаш улицата, затичваш се към автобуса. Много хора и коли- пречат ти да чуеш звука на тишината. Друг звук. След него- аларми на коли. Черен фиат. Най- после тишина. Превърташ лентата назад. Нищо не превърташ. Нула. Не. Минус безкрайност. Кофти резултат.

Писмо от една „стена”

Мили хора, 

Много се радвам, че имам късмета да съм сред вас! Живях добре, не ме разбирайте погрешно! Но се налага да ви помоля за една огромна услуга- или да ме върнете обратно назад във времето, когато „крепостните стени” бяха на почит и бяха знак за сигурност и стабилност за „благата” на човек, или да ме изпратите на вечен културен обмен в Китай ( там все още „стените” се считат за атракция). Сега при вас ми е някак несигурно- говорите за премахване на граници, за „отваряне”. Аз от тези работи не разбирам, но с най-горния си слой поостаряла боя надушвам, че няма да се впиша успешно. Някой ми говорят за събаряне, други ми предлагат поне от височината да си намаля, трети – направо за мое добро да се саморазруша. Аз съм все по-объркана- какво да бъда, ако не „стена”, как да се „пренаредя”, че на тези, които им се иска да им пазя „сянка” да са доволни, а на тези, дето им трябва слънце да не им се пречкам. Сложно ми се струва някак. От стени –мостове градят ли в днешно време? Мен ако питате- има много „стени”, които трябва да „съборите”, за да се „отворите”! …и те са скрити…много дълбоко във вас самите!

С пожелание за завет и прохлада едновременно!

Винаги ваша „стената”

"Титаник" е виновен!

Рожденият й ден! Той й „подарява” новината, че си има приятелка. Разбира и се вбесява. На него ли? На себе си повече! Как не е разбрала! Разбра! Преди всички други! Защо не си каза ли? Защо не спря? Ти спри кола, връхлитаща в пропастта! Сега е по-гадно…Сега е официално… Слага точка след многоточието, за да подсили ефекта от безсилието си. Утре няма да му говори ( колко тъпо, че той я заговаря, а тя от възпитание не може да се въздържи). Заминава. Не! Първо ще се сбогува. Пристига. У дома си е. Тук ще го забрави, ще се откъсне. Гори! Къса! Трие! Хвърля! А проклетата амнезия не идва! Спира да мисли за него. Сега. По-късно. Минаха две години. Очи, които не се виждат…проклети да са тия очи. Няма драма. Има драма. Липсва й. Да пием едно по тоя повод? Нямаме чаши. Ай стига де, празни женски глави, колкото искаш. Даваш ли своята? Давам, как да не давам- нали и аз съм от тях! Титаник е виновен! И неговата майка също!

На пръсти, моля!

Днес, докато притичвах в елегантен галоп от единия край на светофара до другия, за да нахлуя по гаменски от задната врата в почти тръгналия вече автобус, се замислих за ограниченията…за „зелените светлини” и „отворените врати”. Щях да блесна сега с интелект, ако се бях сетила да преброя пътните знаци, които подминахме по време на маршрута ни. Някак достоверно щеше да е всичко, но уви… Та, ако за миг си припомним всички случаи, в които действията ни са се определяли от знаци (финикийски, арабски, пътни, безпътни, въздушни, земни, „дръпни”, „бутни”(винаги съм се чудила защо ли няма „ритни”- би бил така успешен знак), сигурно равносметката няма много да ни зарадва. Свободата на мисълта ни е като слон в зоопарк- големи размери – малки възможности! И все пак ще споделя, че ако един ден всички знаци изчезнат, най- мъчно ще ми е за този с двете нули- ужасно смислен и полезен! На колко ли сгради би им стоял направо като герб- гордо и на място! Не ме разбирайте погрешно- говоря за съдържимото!

За въпросите без отговор или „don’t speak” в български вариант

Безвкусно ми е някак това мълчание. Само на мен ли така ми се струва или в днешно време няма по-удобно поведение от мълчанието. Явно отговорите не са на мода…Сега се задават риторични въпроси, след въпросителните знаци се поставят удивителни, за да се избегне неудобството от това да очакваш отговор, който няма да получиш…Кога престанахме да вярваме, че в спора се ражда истината и потънахме в мисловните си монолози? Провокациите не напускат очертанията на собствените ни измерения, а ако се излъжем да се впуснем в диалог- някой отсреща ни отговаря „многозначително” с мълчание! Вече не говорим за контекст, даже не става дума и за подтекст.

Как по дяволите заменихме достойния опонент и изненадата от неочакваната реакция на другия, с комфорта да замлъкнем?

И понеже напоследък много често думите ми отекват в тишината, причинена от нечие „дълбокомислено” мълчание, ще си позволя цинизма- да посветя следващите 60 секунди мълчание на тези, които чисто и просто мълчат, защото нямат какво да кажат!

За търсачите

И понеже много се изкушавах да публикувам нещо чуждо и смислено, пък и нали съм се самопровъзгласила за „търсач на вдъхновение”- лесно щях да го избера… Но си казах, че ще направя още един опит с авторско включване…не за друго, ами за да убия и последния шанс за популяризиране на този т.н "блог". В тази връзка смело ще споделя, че благодаря на четирите приятелки, които формират и същевременно затварят кръга от четящите тази страница!

Като обувките на някоя дама, с която съм се разминала и веднага ми е минала великата мисъл през ума, че тези обувки са точно каквито търся и някак все не намирам…Къде ли пазаруват тия хора? Сякаш вселенският заговор е налице. Все се натъквам на хора с „моите” неща… Мислила съм си да ги спра и да заявя претенции над „собствеността си”- така открито, чистосърдечно. Не за друго, ами за да им дам шанс да потърсят „техните” неща, вместо да износват „моите”…

Та докато едни хора живеят с визията за най-хубавите "свои" вещи, идеалния за тях приятел и там другите житейски екстри, които се търсят в днешно време, други си носят „новите дрехи” и хич не им пука, че са "откраднали" нечия „интелектуална собственост”… Стига да им е по мярка, (за вкус и стил не искам да говоря- става ми лошо от толкова „наводнени” понятия) и да не нанася тежка „материална повреда” на джоба, който ще плаща за нея.

Хайде със здраве и нека, който търси да намира!

Една рецепта като за начало

И понеже "готвенето" не ми е сила и все ги "забърквам" едни, които после си ги "сърбам", ще ви се представя под формата на една непретенциозна рецепта:

Пригответе си 1 дълбока и празна лъвска глава и после добавяйте едновременно следните съставки:
18 лъжици сливенски въздух;
4 броя университетски премеждия от международен характер;
Работа- на вкус ( и без вкус)- нека да има;
Приятелства (ако има в магазина от по-евтините- сложете от тях)- аз предпочитам да са по-малко, но да се усещат;
Любови - ( обикновено като тръгна да купувам, в магазина все са останали от онези блудкавите, които стават на бучки и после ти засядат ( най-вече в гърлото), а за капак са и с изтекал срок на годност)- та затова избягвам да слагам;
Разбъркайте добре цялата смес, докато стане на абсолютна каша. Сложете в тава и печете на бавен огън. Само да не се препече твърде много ( не съм от онези "печените"). Ако до сега всичко ви изглежда малко "сухарско", залейте "сладкиша" с една чаша кафе. Не се консумира на гладно, а може и да не става за консумиране...