Плюс това

Събота. Обичам съботните дни. Предпочитам ги спокойни, далеч от всичко ежедневно. Изобщо, ако не беше невъзпитано, бих си окачила на врата от онези табелки, които закачат на вратите в хотелите- в стил „Не безпокойте” и така щях да си обикалям по улиците. Но тази събота не беше като онези типични съботи.

Още от сутринта във въздуха витаеше нотка на приповдигнатост, както в деня на рождения ти ден или около Коледа… След като се повозих в иначе любимия ми трамвай бях на косъм да пристигна навреме за обедната си уговорка, но уви- да кажем, че понякога моята бизнес култура е като тази на азиатците.

Насочихме си в единствената определена посока за деня, за да станем част от „невидимите”. Доста закътано местенце и смея да призная, че тези четири етажа ми се видяха като доста повече. И ето я изложбата. Ние по нашенски направихме ритуална обиколка, намерихме два-три кусура в организацията, снабдихме се с една камара списания и се отправихме с балетна стъпка към изхода.

Следващата ни спирка трябваше да бъде едно местенце от онези централните, но някак закътани, които трябва специално да търсиш, за да намериш. Оказа се, че никой не е записал името, не знаем и адреса, естествено моят велик ум посочи накъде да се върви докато всеки е отворил подръчните електронни и хартиени средства и търси следа. След около стотина догадки за това къде се намира и как точно му беше името, най-накрая ябълката падна на една от главите и някак чувството, че се лутаме безцелно напусна всички ни, за да отстъпи своето място на вълнението.

А ние бяхме убийствено близо до целта си. Макар и да вървяхме зигзагообразно към нея.

Влязохме. Аз естествено констатирах, че е топло. Не знам защо това някак винаги ме впечатлява, явно офис средата, в която вирея напоследък, ме е изнежила. Поръчахме кафе и домашен кекс. След като се настанихме и се потопихме в света на съботните разговори, осъзнах как това място е избягало от всичко комерсиално, от всяка суета, за да позволи на своите посетители да се почувстват като „на гости”. Атмосферата- като в Берлин. Но по-тихо и с повече хубава музика.

На връщане се спряхме да разгледаме в книжарницата. Както обичам да казвам- намерихме, каквото не търсихме, но бяхме доволни.

Знам, че този град не е моят град, но някак след тези срещи с малките му улички ми се стори по-приветлив, по-подтекстов, „обикновен и могъщ, анонимен и красноречив”...