След „одата на радостта”, която всеки посвещава на някое друго човешко същество, зазвучава един далеч не толкова зрелищен тон- мелодията на реалността.
В този момент същностно белият Йовков герой отстъпва на този на Елин Пелин- „и черно, и бяло зърно”.
И след като си позволих да изброя плюсовете, сега ще обобщя онези камъчета по пътя, бучките в иначе доста изящния крем…
Не харесвам, че не знаеш кога да „спреш”, когато си набрал „инерция”…
Не харесвам, че с една дума си позволяваш да „убиваш”, каквото не си „създал”.
Не харесвам, че не цениш подареното внимание и грижа. Махаш небрежно с ръка на такава рядкост…Непростимо!
Не харесвам, че не умееш да делиш пространството си с други без мислено да се изолираш… без да се оградиш…Пропускаш смисъла на „другостта”, на „близостта”… И сам войнът е… сам. И аз съм такава. Тъжна прилика или просто по-голяма пропаст.
Не харесвам, че всяко мое първосигнално действие противоречи на твоето такова. Като поздрав по радиото, който поздравеният е пропуснал да чуе… Като да слизаш с колело по стълби…
Мразя, когато реалността пренареди мислите ни, разбърка картите ни, изпревари ни с два хода, но въпреки това е наш ред да вземем решение, да се придвижим… Чувствам се като пешка, която обаче трябва да се премести като кон – в галоп. Трудна работа.
Тук горчивината е повече от осезаема... и колкото и да не обичам да страдаш, тази горчивина тук ми харесва. Защото тя е едно утвърждаване на самата теб. Една демонстрация на респект към себе си. Почит към собствените си граници - "Имаш много бели черти, но черните... айде не на мене." Чувствала съм се силна, когато стигна до този момент, надявам се и ти да се усещаш такава.
ОтговорИзтриване