Надигаш тежко чашата с горчиво кафе и отпиваш бавно все едно се наслаждаваш на всяка глътка, все едно мислено си в някой задимен бар и пиеш второто си уиски сам… И си мислиш как този ден е от онези „черно-белите”, от онези „все еднаквите”, в които това вляво потрепва механично с честотата, която е достатъчна, за да работят всички системи в организма ти. Режимът обаче за пореден път е „енергоспестяващ”. Отдавна си спрял да ставаш час по- рано и да се суетиш за облеклото си. Навличаш нещо, което ти се е сторило, че най-вече би изглеждало като изгладено. Поглеждаш в огледалото до входната врата, за да се увериш, че небрежността ти няма да се набива на очи под формата на блуза, облечена на обратно… Пука ли ти всъщност? Не. Казваш си- „Защо в часовете по математика не са ни учили как от горд Х се превръщаш в беземоционална величина? Как житейските ни уравнения от толкова смятане накрая излизат равни на нула?" Пресичаш улицата, затичваш се към автобуса. Много хора и коли- пречат ти да чуеш звука на тишината. Друг звук. След него- аларми на коли. Черен фиат. Най- после тишина. Превърташ лентата назад. Нищо не превърташ. Нула. Не. Минус безкрайност. Кофти резултат.
черно-бяло кино оцветено от съзнанието
ОтговорИзтриване