В ден, в който хората слагат своите ежедневни маски легално, ще си позволя „новаторството” да сваля моята. Без страх, без свян. За да взема малко въздух.
Ще си призная, че очите ми много често пустеят. Понякога ако суетно се огледам в някоя витрина виждам ги като стъкла. Без дълбочината, без смисъла.
Служат ми, за да гледам, но не и да виждам. Не знам защо това „изгубване” не ме натъжава. В мислите ми е някак подредено, като в тетрадка на ученик от първи клас. Няма думи, само букви, една след друга, всяка написана по няколко пъти.
Шумът ми пречи… Всякакъв… нравоучителен, безразличен, дори самият шум. Пречи ми да симулирам дейност.
Иначе строя- не стени, те са демоде, строя стълба…Евтина й е поддръжката. А аз за всичко плащам. „Наемът”, „сметките”. Скъпо ми е да чувствам, да съм безчувствена, да съм сама или с други.
Аз плащам. Еманципация му е майката.
lost
ОтговорИзтриване