„Живее ми се!” – съвсем честно ще кажа, че сълзи ми потекоха от очите, когато прочетох това изречение в писмото й. От много отдавна не бях чувала подобно откровение… Препрочетох още няколко пъти целия разказ, за да се уверя, че няма грешка. Истината винаги ме е оставяла в немилост. Може би защото винаги съм я получавала в една конкретна разновидност. Наричам я „кош с дрехи за пералня”-дълго събирани и подреждани по цветове в началото, а на края се допълва с каквото ти падне. С други думи хората се „пречистват” като ти я казват. А ти дълго след това се чудиш на каква програма да я пуснеш и да има ли предпране или ще я асимилираш от раз. Та, тази истина в най-чист вид ме потресе. При всичкият ми цинизъм не можах да се усъмня.
В края на писмото си ме пита- „Щастлива ли си?”. Дълго стоях втренчена във въпроса, мислейки как да формулирам отговора си. Как да запълня онова пространство между истината и лъжата? Онзи ред, който да породи усмивка и да развълнува… Отговорих с „лирическо отклонение”… Отговорът „Да” щеше да е абсолютната лъжа. Отговорът „Не” щеше да е като „червената блуза” сред „бяло пране”…Щеше да „оцвети” всичко казано дотук. Някой „истини” все още човек предпочита да "пере на ръка", сам, пред себе си и със себе си. Не стават за пред "хора"…
тази дума щастие...колко невъзможна за дефиниране....няма къде да е другаде, освен между да и не...
ОтговорИзтриванеЩастието не е постоянно, поне не и в чистата си форма. Истинското щастие трае част от секундата, толкова малко, че започваш да се чудиш наистина ли си го изпитал... Повече би ни подлудило просто. Обаче онзи разреден сладникав вкус който продължава да замъглява главата ти (или да я избистри - в зависимост от първоначалното й състояние) и да те кара да се усмихваш като идиот на целия свят е сигурният знак, че е истина. Може би тази остатъчна реакция хората наричат щастие, кой знае... Каквото и да е, е хубаво :)
ОтговорИзтриванеСтранно как някой въпроси всъщност не изискват отговор... не и гласен.