За незнайните

Макар да завърших предвидената за следваща история- поредната кръпка на това пространство, което обитавайки споделям и с други хора. На нейно място обаче днес реших да говоря за нещо, което ще запълни празнините между вече наличните „публикации”, ще се плъзне като пясък в пукнатините от всичко казано или подтекстово…

Искам да говоря за нуждата. Нуждата на всички нужди… Оцеляване.

Едва ли има по примитивна, по нечовешки, човешка нужда. Тя извиква у нас сили, които не сме предполагали, че притежаваме, търпението, което извива ръцете на  достойнството. А то ни изпълва от вътре и избива като капки пот (кръв) по челото. Очите се пълнят със сълзи на гняв, сълзите на силния, затъващ в плаващите пясъци на  собствените си отговорности. Понякога възможният ход е само един, макар и мисловно да си представяме лабиринти, водещи на светло.

Днес за втори път ще сведа глава, но този път в поклон пред всеки, борещ се ежедневно с нуждата си от оцеляване. Пред баща ми, който ходи всеки ден на работа болен, но с мисъл, че ще получи заплатите си от преди два месеца…Пред майка ми, която даде всички си спестявания за лекарства на дядо ми и сега всеки ден го учи да ходи и говори… Пред всички знайни и незнайни герои! Поклон!