Посветено

Aз просто не съм от хората с „точките” в края на изреченията. Не ги разбирам така нещата.

Спомням си едно съобщение, което получиш преди много време, което гласеше: „Много краища има този край и всяко е начало напред!”. Знам, че тогава не го разбрах, дори и сега понякога не искам да разбера смисъла.

Краят- той съдържателно е различен за всеки. За едни има привкус на „развалено”, „дълго спотаявано”, „натрапчиво”,  на „олио върху любимата ти блуза”. За други е просто като „естественото продължение на сезоните”- застудее ли за твърде дълго-значи идва зимата…Като разбой на някой треньор след изгубен мач- кратък, изкуствено оптимистичен, признаващ предимствата на противниковия отбор от куртоазия.

В действителност всичко се изчерпва в изпращането на другия човек на екзотичната дестинация, наречена „по дяволите”.

След края…След него е пусто, но не като да изтриеш дъска и да е чисто и бяло, а като след буря- всичко е тихо и някак нереално.

И макар казаното до тук да е условно и твърде лично, краят (онзи край на всички краища) е чисто и просто най-близката точка до новото начало.