Всеки път след срещите ми с него се изправям пред вътрешния си съд. Съвестта ми доволно се е разтворила в кръвта ми и с убийствени темпове се разнася до всичките ми органи, за да се опита да ме доведе до полулудост, полуотчаяние, полусамоизяждане. Мисля си дали да се призная за виновна или да се защитавам.
Какво са все пак два от онези погледа, които отварят стари рани и старателно изсипват в отвора от най-едрата морска сол? Те все пак трудно се доказват. Може и да ми се размине. В същия момент се сещам за няколкото думи, които не носят смисъл, но са казани с тон, с две октави по-нисък от нормалния ми. Комбинирах ги с леко навеждане и неволно докосване на дясната му ръка. Кофти. Сигурно съм оставила „отпечатъци”.
Друго? В ума ми ясно се появяват спомените за евтините женски номера, които вкарвах в програмата си от снощи, не толкова за да постигнат особен ефект, колкото за собствено удоволствие. Да поддържам форма- ако някои ден се откажа от еманципацията и започна да се гримирам силно, за да отида на фитнес.
Усилено затъвам в собствената си помия.
Миг преди да се предам, решавам да се защитавам. Нищо физическо. Нищо в прав текст. Няма свидетели. Само аз и той. Той- благодатна почва с много хумус, която аз всеки път от разстояние посипвам с отрова. Грижливо. От край до край. С голи ръце…
Струва ми се, че ще ми се размине. Още малко и ще го изкарам, че сам си е виновен.
Ами, да!
Сам си е виновен. Пуска ме, позволява ми. Гледаме и ето- всичко му личи. Защо не се прикрива? Защо поне не се преструва, че му е все едно до него ли съм или ме няма? Да се защити…Защо не се защитава? Глупак. Мисли си, че ставам за обичане.
Избърсвам потта от челото си. Вътрешната борба е отшумяла почти. Признах се за виновна, за да не се налага да го викат да свидетелства.
Присъдата- „кучка като всички останали”.
Ооооо, това звучи жестоко! :(
ОтговорИзтриване