Обичаш едносрични отговори с абсолютна стойност. Търсиш
смисъл зад правилата, а не правила, които да създават смисъл. Сънуваш движение,
което изгражда, което провокира, което мотивира, което „задъхва”. Носиш всяка
своя житейска роля непрекъснато със себе си не като товар…не като кръст… не за
изкупление. Огледало, което показва човешкото във всичко. Тежко присъствие,
което убива всяка фриволност. С думи, които не тровят, не нанасят шамари. Думи,
които не лъхат на гнило и на излишък. Думи, родени в двубой между разума и сърцето,
обречени на истинност. Неспокойна душа, на гълъб и на дива котка…изтъкана от
фин лъч светлина, капка бистра вода, цвят на небе след дъжд и мирис на свежа
трева…Човек - не на съмнението, а на противоречието. Често сам сред други, но самотен
само пред себе си.
Страхувам се, че
до скоро вярвах, че живея пълноценно единствено движейки се с бясна скорост вибрираща
между крайности, че пътуването не носи смисъл, ако не достига „отвъд”, че емоциите
не са истински, ако не те „жигосват”...болезнено и видимо.
В даден момент
човек изненадващо дори за самия себе сипросто спира.Преживява един единствен миг от времето си на
забавен каданс. Разбира, че силата на мисълта, на вторичната реакция, на
овладения дух не бива да се подценява. Веднъж осъзната и овладяна, тази сила ни
помага да се изграждаме по малко всеки ден, от вътре навън, от разума към
сърцето. Тази промяна не превръща човека в „дебелокожо същество”, тя няма нищо
общо със сетивността към света, който ни заобикаля. Подобно развитие може да
протича незабележимо за околните дори. То обаче изгражда характер, дух, хъс за
справяне със самия себе си.
Не знам дали може
да се определи като поредната стъпка в „израстването”, не знам дали е
повсеместно. Но знам, че настъпва в момента когато тъгата, която ни изпълва, е просто
необеснима, неразбираема, неоснователна.
Тогава разбираш,
че е необходимо да пренастроиш „честотите” на „предаване”, да намалиш
„оборотите” и да пуснеш една от конските сили „да пасе” и просто да се насладиш
на „разходката”, на пътя от „многото” към „малкото, на прохладната августовска
вечер, на думите на някой непознато близък човек, на вдъховението за истинското
живеене, което понякога изисква покой, за да бъде достигнато...
А какво би станало, ако имахме на
разположение само днешния ден? Какво ако нямаме време да „изчакаме” промяната,
по-добрата оферта за работа, по-съвместимия с нас партньор? Какво, ако всичко,
което някога ще бъдем или притежаваме е в ръцете ни?
Философиите ни за справяне с утрешния ден
са далеч по-убедителни и реалистични в нереалистичността си от стратегиите за
живеене „тук и сега”.
Безспорно е, че всичко е преходно,
временно, изменчиво дори в най- изчистените и ясните си форми...
Мисля си обаче, че може би бихме полагали
повече усилия, ако гледахме на света и всичко в него като на нещо „незаменимо”,
като на „невъзобновеям ресурс”. Бихме били по-толерантни към недостатъците на
хората, които са около нас в този момент, ако не вярвахме дълбоко в сърцето си,
че може би някой/ нищо по-подходящ/о не ни „чака” занапред.
Днес обаче е „модерно” да преминаваш през живота
си с най-високата разрешена скорост, движението по малките, тесни, усойни
„житейки пътища” се избягва. Прав път. Надолнище- най-добре. Бързо обичаме,
бързо забравяме. Повече махаме с ръка, отколкото я подаваме за ръкостискане, за
приближаване. Повече извръщаме поглед встрани, отколкото „попиваме” с очи
случващото се около нас, дали защото не е важно или защото смятаме, че
следващият път като го погледнем може вече да не е същото...
А дали най-щастливият момент не настъпва на
„изключени очаквания” и „запалени”
сетива? В мига на целувката с „единствения”, в секундата на „най-значимия”
служебен успех, който сме извоювали днес, при срещата ни с „незабравимите”
приятелски очи, които ни търсят дори в този момент...
Спомни за онези
моменти, в които си захранвал организма си единствено с емоция, изпълвайки от
край до край всяка милисекунда от времето си с мисли, с мечти, със сънища в
будно състояние...Ако изобщо този „транс” може да бъде определен като „будно
състояние”...
Спомни си за
погледa, благодарение на който умът ти доброволно делегира на един дъх всичките
си функции на сърцето...
Спомни си за километрите
разстояние, които си изминал кръстосвайки стаята си, "навлякъл " най-налудничавата усмивка, която си намерил в "гардероба"...
Спомни си за хиляди
думи, които си скривал в една неотронена дори въздишка, защото е било твърде
рано да бъдат изречени...
Спомни си за един
миг на нежно преминаване на нечии пръсти през косите ти...
Спомни си поне една фраза, която е била татуирана върху сърцето ти още докато е изричана...
Спомни си онези
две минути, прекарани на тъмно, озвучавани от оглушителния ритъм... на
сърцето...на сърцата...
Понякога така ми се иска да съм като онези
хора, които „плават срещу течението” неуморно, които залагат всичко спечелено в
една игра на житейска рулетка, които въпреки че са наясно със снежната си
същност излизат доброволно на слънце...
И сякаш промяната вместо да ги плаши ги
освобождава от всичко, което имат и нямат, от очакванията, с които упорито „товарим”
утрешния ден.
Завиждам им за лекотата на движение.
Завиждам им за енергията, с която
ежедневно избират бягането с препятствия вместо сутрешен крос.
Завиждам им за вкуса, придобит от живеене.
Винаги натрапчив, необмислен, без изчистени форми, с дъх на прясна мента и
шоколад.
Завиждам им за емоционалната „амнезия”, с
която лекуват несполуките си.
Да, аз никога няма да съм една от тях.
Установих го днес със съжаление и
вдъхновение едновременно.
Избирам да не си позволявам да се „разлюлявам”
от „вторични трусове”.
Избирам драматизмa на дългоочакваните единствени
мигове!
Едва днес осъзнах, че съм навлязва в последната фаза на „порастването”,
свързана с усвояването на едно от най-трудните умения в житейски план-
способността да оставаш сам без това да те гнети или да ти тежи, сам по всички
възможни начини, сам със себе си или понякога срещу себе си, сам с комплексите,
страховете, неосъществените си мечти и загубените „битки”, сам с любовта, която
не споделяш и с тази, която никога няма да изживееш... И след всичките тези
„срещи на ръба” все пак да оцелееш...
Много пъти съм мислила, че извоюването на финансова независимост или самостоятелното
живеене са крачка напред в тази посока, но всъщност придобиването на това
умение е качествено различен процес. Той протича на друго ниво, едновременно
подтекстово и болезнено. Но веднъж започнал става необратим, като плаващи
пясъци, като кармичен дълг...
И хилядите моменти, в които си се чувствал като „неудобна подметка”,
„изрезка”, „Снежанка без седемте джуджета”, „Анджелина без Брат” ще си струват,
имайки своя дълбок смисъл, защото ще си научил безценен урок за живеене- чрез
живеене. Не става дума за
самодостатъчност, а за осъзнаването на собствената уникална стойност. И може би
едва тогава, едва когато си се почувствал удобно в собствената нова кожа, ще
можеш да „слагаш безболезнено капаците”, когато средата се опитва всячески да
те изкара „слон”, но все пак настоява да се придвижваш с балетна стъпка...
А ако имаш и малко късмет или просто на съдбата й омръзне да ти се
подиграва....можеш дори да срещнеш отплата за дързостта да бъдеш просто себе си ...
Замислих се днес за хилядите избори, пред които сме изправени ежедневно. За всички случаи, в които изграждаме подпорни стени от основания, за да не се окажем отнесени от собствените чувства, желания, предпочитания...За онези решения, взети като че ли в предишен наш живот, които и до днес не можем да определим като неуспоримо правилни... За пропуснатите ползи, за „присъдите без съдебен процес”, издадени от нас или за нас самите... За топката, която ще изиграем днес – 200-километров ас или поредния бумеранг!
Натъжавам се, когато последиците от „трудните” решения, превръщат големите ни очаквания и надежди в прости числи,оставяйки ни на сухо да играем с хартиени корабчета... И тук не става дума за прищявка, за неблагодарност, за грандомания, за липса на търпение...
Говоря за онзи единствен заслужен , но така често недостижим миг, в който човек с цялото си същество усеща, че си е струвало! Защото дори търсенето на бялата лястовица понякога трябва да се увенчава с успех...За да я има, макар и понякога да достига до нас под формата на разказ, на мит! Трябва да я има! Надеждата.
Днес се замислих за уменията. На едни се учим по неволя, a други- усвояваме по собствено желание. Така установих, че между тези две категории някак попада умението да искаме и да получаваме помощ. В един етап от живота като че ли тази способност се оказва в противоречие с амбициите ни за „самодостатъчност” в превод- самостоятелност. Подсъзнателно решаваме, че нечия помощ ще ни попречи да утвърдим собствените позиции, възгледи, начини за домакинстване и всички така „важни” за нас неща. Научили сме се да вярваме, че в свят като нашия да поискаш помощ е равносилно на това да избереш „лесния” път, когато винаги можеш да изстискаш и последните си живителни сили и да „израснеш”. Все по-често се чувстваме „задължени”, а не „благодарни”, когато някой направи нещо за нас. Фрази като „помощ от публиката” или „помощ от приятел” се свързват единствено с телевизионни предавания, без да извикват в съзнанието ни асоциации с реални за нас събития или случки.
Тъжно е как днес искаме така упорито да избягаме от персонализирането- нищо не ни се иска да е „лично”- ще вземем пари на заем от банка, но не и от приятел, ще ровим из интернет пространството с часове, вместо да позвъним на някой, който би ни насочил към търсеното. Кога започнахме да се страхуваме, че връзките, било приятелски или роднински, ще се пречупят от „товара” на поисканата или дадената помощ независимо от нейния характер? И наистина ли всички сме се „опарили” или просто вярваме в градски легенди? Кога или по-скоро как „изчислихме”, че двете букви на „Аз”-а, са по-силни в значението си от 3-буквеното „Ние”, а „обединението” престана „да прави силата”?
И защо, по-дяволите, някой някога изобщо се е „пънал” да създава общества…, в които всеки да може да остане „сам със себе си” и „за себе си”?
П.С. Посвещава се на всички, чиято помощ съм поискала или получила против волята си.
Истинският мъж не се е родил под щастлива звезда, едва ли носи типичните белези на външната привлекателност. Той е израсъл сред приятелите си от кварталаи не носи белега на „различните”. Никога не му е било трудно да се впише, но не защото е мъж с много лица, а защото е мъж, който „говори” много „езици”. Той е „продукт” на единствената възможна за него еволюция- син- човек- мъж! Истинският мъж има посока, не цели! Той работи за пари, защото знае стойността им, но никога не ги използва, за да се обгражда с вещи, защото е убеден, че всичко, което ще стопли и запълни дома му не може да се купи или притежава! Той е човек, който не прави нищо по задължение, но само с аристократизма на присъствието си те задължава да се пренесеш духов в друго време! Мъж, който никога не би си позволил да „стреля” в гръб и да се „бие” с някой извън неговата категория. Той вярва в правотата си и никога не използва нечия слабост, за да утвърди силата си.
Той не раздава безразборно нито вниманието, нито времето си, не е от „кавалерите на килограм”, не защото е груб или емоционално „кух”, а защото иска думите му да „тежат”, а жестовете да носят послание за конкретен адресат- не като листче с телефонен номер пуснат оборотно до всички жени в заведението. Истинският мъж няма нужда изкуствено да се представя за „труден” или „недостъпен”, защото той по природа е като вятъра- неуловим. Шансът да го заплениш в някой нощен клуб е малък, той ще е там с „ момчетата”, а и е от малкото „хищници” в природата, които имат куража да ловуват на „светло”!
Затова когато реши, той ще заяви недвусмислено желанието си да е част от живота ти. Ще поеме всички съпътстващи това желание рискове без колебание и ако допуска грешки спрямо жената, която обича, ще го боли дори когато диша. В любовта той ще даде едно единствено обещание и ще го спази- да „присъства”!
Той е мъж, който умее да чува премълчаното и да чете в очи, но не използва тези си умения, за да типизира хората.
Той се изненадва по детски на всеки искрен жест и никога не забравя добрината.
Той е мъж със сърце на благородник, душа на бохем и ум на предприемач. Истински по всички възможни начини. Мъж без собствени вътрешни прегради, който само със съществуването си би изпълнил хиляди архаични, в днешно време, думи със съдържание и дълбок смисъл.
Ден, който има уникалното предимство да не е математически разграфен, спретнат и изгладен, а вместо това може да си позволи да снове из домовете ни по пижама чак до ранния следобед.
Следобедът би могъл от своя страна да премине изключително неусетно в една много скъпо ароматизирана люлякова вечер.
Вечер, в която можем да си позволим всичко без страх, че в ранната сутрин ще имаме нужда от тъмни очила, тъмни стъкла ...за мотора си или от слънчево затъмнение.
Затъмнението- може да продължи дълго, да е произведено някъде в далечна Ирландия, да се движи много бавно в ритъм, който да позволява близост.
Близост, която бихме могли изкуствено да изпълним със символика, мистика и мълчание- не от онова неудобното, а от онова, което е необходимо, за да ни предпази от грешките на думите. Повече от „рандеву”.
Истинската жена е като уханието на скъп парфюм. Присъствието й е твърде характерно, за да бъде сбъркано и в същото време така притегателно, за да остане незабелязано. Сякаш се плъзва в подсъзнанието ти и инстинктивно те кара да отвориш всичките си сетива, да й позволиш, да се предадеш и да победиш едновременно. А тя ще пренапише житейската ти история с лекота и със собствен почерк. Ще се подпише под името- „Жена”, защото осъзнава, че се е превърнала в нарицателно. Нито в думите, нито в поведението й прозират намеци за миналото или препратки към бъдещето. Тя не е жена на нравоученията. Тя е допускала много грешки, но никога не се е превърнала в „грешница”. Тя е изтъкана от принципи, но не може да бъде наречена „праволинейна”. Тя може да дефилира с финес, обута в кецове, но никога няма да тича по плажа на високи токчета. Тя вдъхва респект, не защото спазва дистанция, а защото си позволява убийствена близост и откровеност. Истинската жена няма нужда от признанията на „любители”. Тя знае стойността на думите и затова е човек на действието. Тя не търси „рамо”, „гръб” или „патерица”. Тя не търси изключението на всички правила, принца или коня му. Тя не търси, тя просто намира, избирайки – не този, от който ще загуби поредната партия шах, а този, на който с вдъхновение и чест и без капка съмнение би посветила последните 60 секунди от живота си.
С много гордост, днес ще публикувам нещо, което не съм писала аз. Авторът е човек, който повече от обичам. Човек, който не се нуждае от гръмко представяне или от предистория. Тя е от онези хора, които не се страхуват от силата на "високия тон" и „неудобните” истини. Тя е от хората, които се прераждат чрез една единствена провокация- да постъпиш спрямо собствените убеждения. Такива хора се срещат рядко и оставят следи от смисъл и вдъхновение.
Високо, Плами, високо!
Когато те харесвам
Искам да те харесвам целия.
Със смръщените вежди, набразденото чело -
тях скулптор издъбал е с ледено длето.
Със погледа суров, и впиващ, и горещ,
Способен да превърне факла във изтляла свещ.
С белезите страшни – притчи за война,
Разказали победи в не една борба.
С мъжката осанка, с стъпките на вожд,
Пречупващи безщадно и стоманен нож.
С вените туптящи – живи коловози,
в бурени обрасли, вплетени във рози.
С ледените пръсти, които не предлагат рай,
Но приютили в себе си живот без край.
С лъвската ти гръд, с душата ти – дете,
Нежен шал от ласки тихичко плете...
С безброй лица-сезони – медено-отровни,
И зловещо-искрени, и приказно-лъжовни,
Но с едно сърце – и пристан, и заслон,
За скитника бездомен - и път, и храм и дом.
За птицата небе, за дявола пък ад,
Горчиво вино и злокобен град...
Такъв те искам – такъв какъвто си,
в замяна давам цяла себе си...
защото те харесвам – без „ако“, без „но“
без предрасъдъции мисли, свити на кълбо.
без тежки оправдания и сложни очертания...
Харесвам те без прения!
Харесвам тебе!
Целия!
Днес се замислих за очакването. Онзи единствен момент, в който времето сякаш изкуствено забавя своя ход, а душата на човек като че ли се откъсва от тялото му и се затичва напред, като куче, отскубнало се от своя стопанин, за да преследва „плячката”, „играчката” или просто милисекундата, прекарана в свобода… Онзи миг, който продължава цяла „вечност”,не за друго, а за да вдигнем “много шум за нищо”, да изкажем на глас страховете, които не ни дават мира, да преоткрием среднощното броене на добитък, гледането на звездите или четенето на класически романи на нощна лампа…Все свещенодействия, все с мисъл да ни изморят, да ни помогнат в изтощаването на батериите, за да можем поне за малко да се „изключим”, да се „убодем” на „вретеното” и просто да заспим…
Как ми се иска очакването да не бе така мъчително! Да можехме с извършването на едно или друго действиеда се освобождавахме наистина. Комфортът от направения избор да засенчва емоционално очакването на ответната реакция, на отговора… Да можехме да имаме повече вяра, че съдбата не винаги постъпва като комедийна актриса, избрана обаче да играе главната роля в някое драматично представление…Ако можехме да напускаме огромната 9-етажна сграда с чувството, че сме отговорили правилно на всеки поставен въпрос, както и на всеки, зададен наум, който така и не е достигнал до нас…
А вместо това в главата ни е боксов мач…Ех, как мразя петъците! Особено когато трескаво ми се иска да ме доближават до понеделниците, които мразя не по-малко…
Толкова фино- представете си стъкло, което се огъва…
Толкова разтегливо- като язовир, които непрекъснато се пълни, но не би могъл да прелее… да се освободи…
Толкова чисто- почти прозрачно… при все това носи толкова много цветове, като дъгата- едновременно може да видиш и тъмното и светлото…но трябва да си с „отворени очи” като слънца…и да вали…много…
Толкова изчистена архитектурна форма- уникален дизайн...творецът може да е само един…ни най-малко земен…злободневен…
Толкова красиво- като дума, изтръгната от дъното…и носи и смисъл, и дъх…
Толкова силно- че се троши и съединява едновременно… че пада и се изправя в един и същ момент…че губи всичко, за да намери себе си…
Толкова близко и така далечно- и никога не знаеш дали си го достигнал, дали си го покорил…то се захранва от неизвестното…
Толкова топло – вулкан от всичко вече видяно и преживяно!
Тупти!
По-бързо! По-бързо! По-бързо!
Но- не! Никой не може да му заповядва….
То... "е просто сърце!"
