Днес се замислих за очакването. Онзи единствен момент, в който времето сякаш изкуствено забавя своя ход, а душата на човек като че ли се откъсва от тялото му и се затичва напред, като куче, отскубнало се от своя стопанин, за да преследва „плячката”, „играчката” или просто милисекундата, прекарана в свобода… Онзи миг, който продължава цяла „вечност”, не за друго, а за да вдигнем “много шум за нищо”, да изкажем на глас страховете, които не ни дават мира, да преоткрием среднощното броене на добитък, гледането на звездите или четенето на класически романи на нощна лампа…Все свещенодействия, все с мисъл да ни изморят, да ни помогнат в изтощаването на батериите, за да можем поне за малко да се „изключим”, да се „убодем” на „вретеното” и просто да заспим…
Как ми се иска очакването да не бе така мъчително! Да можехме с извършването на едно или друго действие да се освобождавахме наистина. Комфортът от направения избор да засенчва емоционално очакването на ответната реакция, на отговора… Да можехме да имаме повече вяра, че съдбата не винаги постъпва като комедийна актриса, избрана обаче да играе главната роля в някое драматично представление…Ако можехме да напускаме огромната 9-етажна сграда с чувството, че сме отговорили правилно на всеки поставен въпрос, както и на всеки, зададен наум, който така и не е достигнал до нас…
А вместо това в главата ни е боксов мач…Ех, как мразя петъците! Особено когато трескаво ми се иска да ме доближават до понеделниците, които мразя не по-малко…
Няма коментари:
Публикуване на коментар