Замислих се днес за хилядите избори, пред които сме изправени ежедневно. За всички случаи, в които изграждаме подпорни стени от основания, за да не се окажем отнесени от собствените чувства, желания, предпочитания...За онези решения, взети като че ли в предишен наш живот, които и до днес не можем да определим като неуспоримо правилни... За пропуснатите ползи, за „присъдите без съдебен процес”, издадени от нас или за нас самите... За топката, която ще изиграем днес – 200-километров ас или поредния бумеранг!
Натъжавам се, когато последиците от „трудните” решения, превръщат големите ни очаквания и надежди в прости числи, оставяйки ни на сухо да играем с хартиени корабчета... И тук не става дума за прищявка, за неблагодарност, за грандомания, за липса на търпение...
Говоря за онзи единствен заслужен , но така често недостижим миг, в който човек с цялото си същество усеща, че си е струвало! Защото дори търсенето на бялата лястовица понякога трябва да се увенчава с успех...За да я има, макар и понякога да достига до нас под формата на разказ, на мит! Трябва да я има! Надеждата.
А дали надеждата не е като щастието.. a state of mind.... в някои дни "недостижимият" миг ни се струва достижим...
ОтговорИзтриване