По веднъж

Понякога така ми се иска да съм като онези хора, които „плават срещу течението” неуморно, които залагат всичко спечелено в една игра на житейска рулетка, които въпреки че са наясно със снежната си същност излизат доброволно на слънце...

И сякаш промяната вместо да ги плаши ги освобождава от всичко, което имат и нямат, от очакванията, с които упорито „товарим” утрешния ден.

Завиждам им за лекотата на движение.

Завиждам им за енергията, с която ежедневно избират бягането с препятствия вместо сутрешен крос.

Завиждам им за вкуса, придобит от живеене. Винаги натрапчив, необмислен, без изчистени форми, с дъх на прясна мента и шоколад.

Завиждам им за емоционалната „амнезия”, с която лекуват несполуките си.

Да, аз никога няма да съм една от тях. 

Установих го днес със съжаление и вдъхновение едновременно.

Избирам да не си позволявам да се „разлюлявам” от „вторични трусове”.

Избирам драматизмa на дългоочакваните единствени мигове!