На ръба

Едва днес осъзнах, че съм навлязва в последната фаза на „порастването”, свързана с усвояването на едно от най-трудните умения в житейски план- способността да оставаш сам без това да те гнети или да ти тежи, сам по всички възможни начини, сам със себе си или понякога срещу себе си, сам с комплексите, страховете, неосъществените си мечти и загубените „битки”, сам с любовта, която не споделяш и с тази, която никога няма да изживееш... И след всичките тези „срещи на ръба” все пак да оцелееш...

Много пъти съм мислила, че извоюването на финансова независимост или самостоятелното живеене са крачка напред в тази посока, но всъщност придобиването на това умение е качествено различен процес. Той протича на друго ниво, едновременно подтекстово и болезнено. Но веднъж започнал става необратим, като плаващи пясъци, като кармичен дълг...

И хилядите моменти, в които си се чувствал като „неудобна подметка”, „изрезка”, „Снежанка без седемте джуджета”, „Анджелина без Брат” ще си струват, имайки своя дълбок смисъл, защото ще си научил безценен урок за живеене- чрез живеене.  Не става дума за самодостатъчност, а за осъзнаването на собствената уникална стойност. И може би едва тогава, едва когато си се почувствал удобно в собствената нова кожа, ще можеш да „слагаш безболезнено капаците”, когато средата се опитва всячески да те изкара „слон”, но все пак настоява да се придвижваш с балетна стъпка... 

А ако имаш и малко късмет или просто на съдбата й омръзне да ти се подиграва....можеш дори да срещнеш отплата за дързостта да бъдеш просто себе си ...