За незнайните

Макар да завърших предвидената за следваща история- поредната кръпка на това пространство, което обитавайки споделям и с други хора. На нейно място обаче днес реших да говоря за нещо, което ще запълни празнините между вече наличните „публикации”, ще се плъзне като пясък в пукнатините от всичко казано или подтекстово…

Искам да говоря за нуждата. Нуждата на всички нужди… Оцеляване.

Едва ли има по примитивна, по нечовешки, човешка нужда. Тя извиква у нас сили, които не сме предполагали, че притежаваме, търпението, което извива ръцете на  достойнството. А то ни изпълва от вътре и избива като капки пот (кръв) по челото. Очите се пълнят със сълзи на гняв, сълзите на силния, затъващ в плаващите пясъци на  собствените си отговорности. Понякога възможният ход е само един, макар и мисловно да си представяме лабиринти, водещи на светло.

Днес за втори път ще сведа глава, но този път в поклон пред всеки, борещ се ежедневно с нуждата си от оцеляване. Пред баща ми, който ходи всеки ден на работа болен, но с мисъл, че ще получи заплатите си от преди два месеца…Пред майка ми, която даде всички си спестявания за лекарства на дядо ми и сега всеки ден го учи да ходи и говори… Пред всички знайни и незнайни герои! Поклон!

"И черно, и бяло зърно"

След „одата на радостта”, която всеки посвещава на някое друго човешко същество, зазвучава един далеч не толкова зрелищен тон- мелодията на реалността.

В този момент същностно белият Йовков герой отстъпва на този на Елин Пелин- „и черно, и бяло зърно”.

И след като си позволих да изброя плюсовете, сега ще обобщя онези камъчета по пътя, бучките в иначе доста изящния крем…

Не харесвам, че не знаеш кога да „спреш”, когато си набрал „инерция”…

Не харесвам, че с една дума си позволяваш да „убиваш”, каквото не си „създал”.

Не харесвам, че не цениш подареното внимание и грижа. Махаш небрежно с ръка на такава рядкост…Непростимо!

Не харесвам, че не умееш да делиш пространството си с други без мислено да се изолираш… без да се оградиш…Пропускаш смисъла на „другостта”, на „близостта”… И сам войнът е… сам. И аз съм такава. Тъжна прилика или просто по-голяма пропаст.

Не харесвам, че всяко мое първосигнално действие противоречи на твоето такова. Като поздрав по радиото, който поздравеният е пропуснал да чуе… Като да слизаш с колело по стълби…

Мразя, когато реалността пренареди мислите ни, разбърка картите ни, изпревари ни с два хода, но въпреки това е наш ред да вземем решение, да се придвижим… Чувствам се като пешка, която обаче трябва да се премести като кон – в галоп. Трудна работа.

"Многото" на "малкото"

Имам проблем с това да определя колко е „твърде много”, кога е „прекалено рано”, какво е „повече от необходимото”, как е „ ненужно демонстративно” и кой е „тотално неподходящият”…

Човек „извън очертанията”. Геометрията ми е така чужда. Дължината на всяка „страна” може да се изчисли, всеки „ъгъл” може да се определи, ако знаеш формулите, ако си начертал правилно фигурата.

Има хора, които просто обичат да се въртят в кръг- независимо каква е фигурата. Търсят неизвестни, които изобщо нямат отношение към задачата. За тях тангенс и котангенс са производни на танца „танго”.

Същите тези хора са в патовата позиция да не им излизат „сметките”, да ги запратят в посока „минус безкрайност”, когато са гледали „положително” на всичко. Те никога не са „неизвестните” в уравнението- нямат тази „невидима” характеристика- твърде крещящи са. За сметка на това често ги приемат за част от „даденото”, част от условието на задачата.

Как да станеш интересен с присъствието си, а не с отсъствието? Как да накараш някой да те гони, ако не искаш да бягаш? Как да провокираш с многообразие от роли, когато да останеш себе си понякога е непосилна задача?

Безромантична величина

Харесва ми да си така „непристъпен”, далечен, „над” или „отвъд”.

Харесва ми походката ти… в гръб.

Харесва ми умореният ти поглед в края на работния ден.

Харесва ми, че си повече земен и ни най-малко въздушен.

Харесва ми как не натрапваш присъствие, а в същото време изпълваш стаята.

Харесва ми как изглеждаш сигурен макар и хвърлен в дълбоки води.

Харесвам спокойния ти тон при сблъсъка с безсмислието.

Харесвам непоколебимостта, която сякаш навличаш като тениска преди да излезеш от вкъщи. Броня.

Харесвам, че слушаш всичко, но избираш в какво да се вслушаш.

Харесвам упорството ти, което сервираш студено, с гарнитура от дълбочина и подтекст.

Харесвам как палиш цигара. Единствено тогава се обвиваш в мъгла. Но си все така ясен.

Харесвам, че нямаш необходимост да си друг. Да си мъж ти е достатъчно.

Напълно достатъчно.