Мисля си какво ще отнеса от вече почти изминалата година в следващата. Оказа се, че ценните и потребни нововъведения в характера ми са само две. Първото го наричам „пердето”- то падна пред очите ми в края на юни 2011 за пръв път и от тогава може би само веднъж съм „надниквала”, премятайки го настрани, за да видя ясно. И не че съм станала неангажирана към всичко, което ми се случва. Не! Просто понякога се налага вместо да слагаме очила с диоптър, които само ни приближават към дадени хора или ситуации, да спуснем „пердето” и поне мислено да се отдалечим- не много-само на премрежен поглед разстояние. И не че в този случай проблемът сам ще намери пътя към правилния изход от мисловния ни лабиринт, но поне спокойствието на духа ни няма така рязко и от близо да се наруши.
Другото, което несъмнено ще отнеса със себе си, е нещо старо, почти забравено. Мислех си, че напълно го бях заличила, даже заклеймила. Отново започнах да „кроя”, „кълцам”, „пришивам” планове. Среден клас планове. Обозрими. Планове- „от мен за мен”! Не като онези, които правех преди години- „от другите заради другите”. Сега всичко центрирам спрямо егото. Търся смисъла близо, а не в „далечни земи” след „девет планини в десета”. И го намирам…по малко…по много…очаквано…изненадващо…дори сега…дори тук.
Ако ми позволите да помечтая на глас за следващата година, да поискам нещичко- то ще е „писта”- за излитане и за кацане, но най-вече за движение!
