Mind matters

Today Klara was anxious in such a way that it was impossible to stay in bed as usual and wait for the alarm to officially wake her up. She got up, went to the bathroom, took a shower, got dressed, kissed her sleeping son and husband and closed the front door of their apartment. It was one of those days when the air had a different structure- it was thicker and it got stuck to the sides of your lungs and instead of filling them up and helping you breathe it just makes you feel blurry.

She was entering as usual the subway in a way only a ghost would enter a place- silently, without paying any attention to what is going on around him and just heading straight to the correct waiting spot. She got on and immediately took a strategic position in the corner that allows her to observe the people around her even though she usually observed inwards.

Klara wasn’t feeling well these days. She had this strange pain coming from unknown location inside her body. Physically she was functioning, she even ran some blood tests as the normal people would do, right? But it was all fine. Fine- she said to herself. However, she was still wondering what is it that bugged her- was it something real- or was it all in her mind. And are the mind matters real at all or are they the ones shaping our reality? And how can a person dealing with the mind matters be fine?

Klara is one of those people you can’t see reading a book in the bus – she is one of those people who treated books specially as something too sacred to just take out of the bag and open in front of everyone. It takes solitude and peace to read a book. That’s why recently she hasn’t read any books but she missed it. She also missed the smell and touch of a new book being opened for the first time. So few new books and so many old ones you wish to close…to finish.

The other day she was in their living room when her son came in the room carrying a page thorn from one of the books in their library. She did not how to react- how are you supposed to know? She took the page from her son’s hand. Explained him that he is not allowed to tear pages from the books and that those stories described in the books need every page. It was part of them. Small, big, important part. At first the little one started crying – then he stopped. Later the same day he was standing by the bookshelf struggling to put back the page into the book. It wasn’t possible.

Ralph Waldo Emerson once said -“I cannot remember the books I've read any more than the meals I have eaten; even so, they have made me.” 

My middle land

-I never had a talent.

I remember when I was at school my name was noted down somewhere in the middle of our alphabetically arranged class books. So I guess this is where my “middle” story began. I was a good student- don’t get me wrong. However, I was not the best in any subject and moreover I actually didn’t have a favourite one. I was not the Math genius or the History legend or the Sport star of my class. I was simply the girl who studied hard and got good grades. I was always prepared as my teachers and parents expected from me and this was just enough.

Later in high school I set for myself very high goals and I managed to fulfill them-but I was not an overachiever in any way. Mostly I was doing the things but never like “killing” them. When I started the University I have already accepted my middle life role and kind of pretty much stuck to it. And it worked for me once more- I graduated – somewhere in between the excellent students and the good ones. I found a job fast and my life proceeded as normal. 

But now and then I say to myself: “Maybe it is because I actually never had a talent that I am having a simple life”.

Today, however, I read a quote that got me thinking again.

Perhaps I do possess something not as rare and special as a certain talent-but big enough so even the talented would envy – the courage to keep moving ahead even if “the path leads to a darker place”.

Красивото въпреки или 20/16

Мина време. Такова, което се „точи” и такова, което „прелита”. Време, което така пренасищаш с живеене, че губиш представа за реално изминалия период. Време, което би продал на черно при всеки удобен случай, за да си купиш още от онова, което никъде не се продава, никога не стига с онези, които няма да се върнат. Време, което измерваш с броя бебешки хранения. Време, което е спряло, препарирано и препариращо. Толкова много време измина, а всъщност се равнява на една човешка година.

Времето е изпълнено със сложни взаимовръзки - между минало, настояще и бъдеще. Ежедневно боравим с времеви категории, вярвайки, че колкото повече ги „вплитаме” в речта си, толкова повече контрол придобиваме над тях и това по естествен начин ни носи комфорт. До момента, в който времето не изтече изненадващо през пръстите ни, оставяйки ни неразбиращо да обвиняваме вселената и да тънем в нещо, което наричаме „безвреме”.

А как може да е иначе- бихме ли могли да намерим сигурност и спокойствие извън стройната времева структура на живота? Има ли начин да остане цяла крехката ни житейски постройка след бурните ветрове на промяната? 

Това се питам сега и точно това ви пожелавам да откриете – невъзможното, неизменчивото, красивото въпреки.

Честита 2016-та година!

Ита

2015, here I come for you

Иска ми се да мога да пиша за ежедневни неща, да създавам пространство за разговори на дребно. Така да си прочетеш нещо и то по никакъв начин да не те притисне да продължиш на саме със себе си разсъжденията по темата. Но някак все не ми се получава- тръгвам с идеята да композирам нещо "леко", да не кажа направо "във форма", "без излишни килограми" от драматизъм в проблемните зони, но не успявам. Все ми се говори за личното, финото, дълбокото,"в душата и в мрака".

В тази връзка ще кажа, че никак не обичам равносметките в края на годината, изпълват ме с много смесени ( полюсни ) чувства. Оставят ме с усещането, че съм имала сили за повече - независимо от какво естество.

Затова понякога предпочитам да ги използвам не толкова в ретроспективния им аспект- а за да подреждам пъзела пред себе си. В такива моменти "изваждам" на таблото наличностите, дефинирам липсите и решавам стратегически следващите няколко хода. Като игра на монополи - нужен е птичи поглед, бистър ум и няколко дръзки решения в ключов момент. 

А ако междувременно в "играта" успяваш да се забавляваш искрено на случайностите и на липсата на такива, ако улавяш цветната точка в снежнобелия ден, ако се усмихваш, хвърляйки житейските зарове с вяра в това, което предстои - то тогава може би ще успееш да носиш достойно нелеката привилегия да откриваш частица от себе си във всичко, което те заобикаля и до което се докоснеш. 

И "нека животът се учи от тебе да се пени и да тече". 

П.С. Посвещавам на всички, които са изтеглили новогодишни късмети като: "благоденствие", "познанство" и "нова прическа".  We rock, ah :D! :) 

Ита

За другите, но най-вече за себе си

Ребусът в Гласа ти из улиците му...

Много от „тукашните“ истории приемам като „свои“, някои са дълго обмисляни, други са написани на един дъх, но само тази бе избродирана в душата ми преди да срещне белия лист. Това е една от онези истории, които се пишат така дълбоко, че думите се отбелязват на няколко следващи страници и дори без да виждаш мастило успяваш да уловиш посланията. Това е история, чието ехо се слива със собствения ти вътрешен глас, за да му даде особена плътност и да му помогне да достигне тонове, които преди това са звучели фалшиво. 

Това е история за себеизграждането и като такава е история за любовта- но не филмовата, а онази- неудобната, куцата, пренебрегваната, различната, загадката, безпътната.

Но само ако някога си обичал лудо и сляпо, изгубвал си очертанията, границите, подкопавал си основите, загърбвал си нещо много свое, оставал си натъмно, забравял си важните в името на „важния“- само тогава можеш да вдишаш от кислорода в тази история и във всяка друга пред себе си.

И да ме разбереш, ако кажа, че има и един друг вид обичане.

Да можеш ясно и осъзнато да „познаеш“ себе си в допира с другия.

Всяка добродетел, която притежаваш, да е призована да служи на едничката цел да си пълноценен човек.

Да си провокиран да се развиваш с ритъма, с който живее сърцето ти.

Да не си роб на необходимостта, а да си войн, облечен единствено в убеждението за правотата на изборите си...

Да цениш истинското и да плащаш достойно, до цент, цената му...

А това е такава нищожна цена за привилегия като тази.

Завръщане или ''за връщането"

Много дълго бе мълчанието. То ме изпълни от край до край. Обезцвети празното пространство, създадено от липсата на въпроси, от липсата на желание за друго освен потъване, от страх от неизбежното дълго отлагано ново началото след многото начела, от белите листове, изписани с прозрачни еднозначни думи. Но то – мълчанието- бе нужно.

Разбрах, че само когато душата е в абсолютен покой може да разкрие истината за съкровените желания на личността, за най-тихите при все това оглушителни стремежи, които отказваме да признаем  дори пред себе си, защото са твърде значими и мащабни сравнени с реалността, на която често се оставяме да ни обгърне.

Улавям се, че понякога ми се иска да пътувам не само в пространството, но и във времето напред, докато достигна там, където ще се почувствам „на място“, не във физическите измерения - без нужда от компромис, от пренаписване на понятия, поведение, от изрисуване на фалшиви усмивки върху безизразно лице, изкривено в неeстествена поза. 

Жадувам за истина, пропита в думите и в делата- в най-чистите й форми- горчиво-натрапчива, арогантна, изчервяваща, разплакваща, разсмиващата, обезоръжаваща и в същото време вдъхновяваща.Търся пространство, простор за изграждане на себе си, „по себе си“, без чужд калъп, без рамкиране, но с цел. Една единствена...или много.

Стига безметежност.

Достатъчно.

Залез

                              

 „Ако някой ...

поне веднъж

ме е обичал

заради тъгата -

необяснима, неоснователна,

кукувича, -

обичал е мене...“

За пространствените измерения на емоционалните дупки, за мокрото от дъжда и за точиците залез в сините му очи.

За физиката на тъгата, която можеш да разбереш само ако й се отдадеш девически.