За другите, но най-вече за себе си

Ребусът в Гласа ти из улиците му...

Много от „тукашните“ истории приемам като „свои“, някои са дълго обмисляни, други са написани на един дъх, но само тази бе избродирана в душата ми преди да срещне белия лист. Това е една от онези истории, които се пишат така дълбоко, че думите се отбелязват на няколко следващи страници и дори без да виждаш мастило успяваш да уловиш посланията. Това е история, чието ехо се слива със собствения ти вътрешен глас, за да му даде особена плътност и да му помогне да достигне тонове, които преди това са звучели фалшиво. 

Това е история за себеизграждането и като такава е история за любовта- но не филмовата, а онази- неудобната, куцата, пренебрегваната, различната, загадката, безпътната.

Но само ако някога си обичал лудо и сляпо, изгубвал си очертанията, границите, подкопавал си основите, загърбвал си нещо много свое, оставал си натъмно, забравял си важните в името на „важния“- само тогава можеш да вдишаш от кислорода в тази история и във всяка друга пред себе си.

И да ме разбереш, ако кажа, че има и един друг вид обичане.

Да можеш ясно и осъзнато да „познаеш“ себе си в допира с другия.

Всяка добродетел, която притежаваш, да е призована да служи на едничката цел да си пълноценен човек.

Да си провокиран да се развиваш с ритъма, с който живее сърцето ти.

Да не си роб на необходимостта, а да си войн, облечен единствено в убеждението за правотата на изборите си...

Да цениш истинското и да плащаш достойно, до цент, цената му...

А това е такава нищожна цена за привилегия като тази.

Завръщане или ''за връщането"

Много дълго бе мълчанието. То ме изпълни от край до край. Обезцвети празното пространство, създадено от липсата на въпроси, от липсата на желание за друго освен потъване, от страх от неизбежното дълго отлагано ново началото след многото начела, от белите листове, изписани с прозрачни еднозначни думи. Но то – мълчанието- бе нужно.

Разбрах, че само когато душата е в абсолютен покой може да разкрие истината за съкровените желания на личността, за най-тихите при все това оглушителни стремежи, които отказваме да признаем  дори пред себе си, защото са твърде значими и мащабни сравнени с реалността, на която често се оставяме да ни обгърне.

Улавям се, че понякога ми се иска да пътувам не само в пространството, но и във времето напред, докато достигна там, където ще се почувствам „на място“, не във физическите измерения - без нужда от компромис, от пренаписване на понятия, поведение, от изрисуване на фалшиви усмивки върху безизразно лице, изкривено в неeстествена поза. 

Жадувам за истина, пропита в думите и в делата- в най-чистите й форми- горчиво-натрапчива, арогантна, изчервяваща, разплакваща, разсмиващата, обезоръжаваща и в същото време вдъхновяваща.Търся пространство, простор за изграждане на себе си, „по себе си“, без чужд калъп, без рамкиране, но с цел. Една единствена...или много.

Стига безметежност.

Достатъчно.

Залез

                              

 „Ако някой ...

поне веднъж

ме е обичал

заради тъгата -

необяснима, неоснователна,

кукувича, -

обичал е мене...“

За пространствените измерения на емоционалните дупки, за мокрото от дъжда и за точиците залез в сините му очи.

За физиката на тъгата, която можеш да разбереш само ако й се отдадеш девически. 

Искам

Някой ден ще познавам всяко потрепване на клепачите ти докато спиш, защото ще съм се разбуждала загледана в тях хиляди пъти.
Някой ден ще усещам полутоновете от емоции в гласа ти, защото ще са ми служили за ориентир в тъмното много по-често от звездите. 
Някой ден ще знам как разговаряш със себе си без думи и как надничайки тайно в душата ти да "подслушвам" тези разговори...
Но днес държа да те изучавам на малки глътки, както се отпива от любимо питие, докато играеш поредната партия шах със самия себе си...
Искам да те изграждам в съзнанието си като ребус, който се съставя в този момент по опорни точки. Искам да жунглираме с думите като циркови артисти, а за чувствата да обзавеждаме стаите си с памук, тишина и аромат от букетите, които "никога" няма да ми подариш...
Искам да гравитирам около силовото ти поле без то да се огъва.
Искам да се уморяваме взаимно в лабиринта от всичко вече видяно, но никога да не търсим с поглед изхода. 
Искам да мога да вървя на цяло стъпало, когато си близо...Искам да съм, просто да бъда...

На себе си

Ако някога си искала да сграбчиш в ръце момента, то значи би разбрала това усещане. То те изпълва и „свисти“ в главата ти точно както парата в старата тенджера под налягане на баба ти.  Движейки се със скоростта на светлината то преминава от едното полукълбо на мозъка ти до другото и обратно, размества, влючва и изключва емоционалното ти захранване, за да създаде дискотечна атмосфера и после изведнъж късо съединение.

Ако някога си искала да повярваш на заблудите вместо на очите си, то явно разбираш неистовата, алогичната нужда от близост в най-чистата й форма.

Ако някога си била изкушена да си купиш щастие на килограм от съмнителен търговец, но си се разколебала, то със сигурност знаеш, че това действие би било равносилно на това да сипеш в двигателя на колата си вода вместо бензин като очакваш така тя да започне да се движи като подводница под софийските улици и да избегнеш трафика.

Ако някога си искала да те обичат неистово, безгласно и същевременно явно, силно, недвусмислено, а вместо това се примиряш да чакаш с трепет нечие безвкусно позвъняване с дни, то знай, че така предаваш по-добрата част от себе си! И да- знам, че това звучи твърде мелодраматично,  но трябва да бъде казано и то точно по този начин. Без цензура, гръмко, в очи.

Ако някога си искала, мечтала, чертала и вдишвала взаимност и смисъл, то никога не приемай доброволно ролята на беззащитна дама на шахматно поле, фриволно заобиколена от пешки. Тази „постановка“ не отива на високия ток, тежкия лаптоп и широката усмивка, те просто са противоположни в посланията си, както в директните, така и в подтекстовите.