За небето на 2013

За новото начало като цирков манеж и тънките копринени рискове като въжета, така силно изпънати,  че егото се разсича на две още преди да е започнало да изпълнява предвидените в годишната си програма акробатични номера по тях.

За очакванията, изпечени в сос от пресоналена реалност и поднесени алангле, за да се вижда кръвта от пресните още рани. Аз заешко така и не проядох.

За виждащата неделя и заслепеното сърце. За лудостта на „свободното“летене и  безвучното падане, „което все още в мен отеква като гръм“, за вчера, днес , но и не утре.

За многоцветните монолози, посветени на истината в човешката душа, от която колкото повече отпиваш, толкова  по-малко разбираш...

За случайните срещи с неслучайни хора.

За ненаучените уроци, житейските двойки, извинените физически отсъствията и неизвинените само физически присъствия.  

За тях- смислените, неизменните. Хората. Малко са. И все по-малко ще стават, но нека ги има “лудите- те да са живи“.

За възможностите, които болят и сладнят едновременно днес ( че и утре).

За равносметките, в които сметките много често са неравни.

Но най-важен остава вкусът, остатъчният...Ароматът...усещането, че не си живял през свои или чужди пръсти, че са ти се изплъзвали само пясъчни обещания и емоции с нисъл волтаж, че си гледал с очи в очи, с душа в душа, че си се „пестил“ и „раздавал“ за и на важните, че си постъпвал и мечтал поне в един кратък миг от изминалата година, гледайки навътре ( към себе си) и нагоре.