Залез

                              

 „Ако някой ...

поне веднъж

ме е обичал

заради тъгата -

необяснима, неоснователна,

кукувича, -

обичал е мене...“

За пространствените измерения на емоционалните дупки, за мокрото от дъжда и за точиците залез в сините му очи.

За физиката на тъгата, която можеш да разбереш само ако й се отдадеш девически. 

Искам

Някой ден ще познавам всяко потрепване на клепачите ти докато спиш, защото ще съм се разбуждала загледана в тях хиляди пъти.
Някой ден ще усещам полутоновете от емоции в гласа ти, защото ще са ми служили за ориентир в тъмното много по-често от звездите. 
Някой ден ще знам как разговаряш със себе си без думи и как надничайки тайно в душата ти да "подслушвам" тези разговори...
Но днес държа да те изучавам на малки глътки, както се отпива от любимо питие, докато играеш поредната партия шах със самия себе си...
Искам да те изграждам в съзнанието си като ребус, който се съставя в този момент по опорни точки. Искам да жунглираме с думите като циркови артисти, а за чувствата да обзавеждаме стаите си с памук, тишина и аромат от букетите, които "никога" няма да ми подариш...
Искам да гравитирам около силовото ти поле без то да се огъва.
Искам да се уморяваме взаимно в лабиринта от всичко вече видяно, но никога да не търсим с поглед изхода. 
Искам да мога да вървя на цяло стъпало, когато си близо...Искам да съм, просто да бъда...

На себе си

Ако някога си искала да сграбчиш в ръце момента, то значи би разбрала това усещане. То те изпълва и „свисти“ в главата ти точно както парата в старата тенджера под налягане на баба ти.  Движейки се със скоростта на светлината то преминава от едното полукълбо на мозъка ти до другото и обратно, размества, влючва и изключва емоционалното ти захранване, за да създаде дискотечна атмосфера и после изведнъж късо съединение.

Ако някога си искала да повярваш на заблудите вместо на очите си, то явно разбираш неистовата, алогичната нужда от близост в най-чистата й форма.

Ако някога си била изкушена да си купиш щастие на килограм от съмнителен търговец, но си се разколебала, то със сигурност знаеш, че това действие би било равносилно на това да сипеш в двигателя на колата си вода вместо бензин като очакваш така тя да започне да се движи като подводница под софийските улици и да избегнеш трафика.

Ако някога си искала да те обичат неистово, безгласно и същевременно явно, силно, недвусмислено, а вместо това се примиряш да чакаш с трепет нечие безвкусно позвъняване с дни, то знай, че така предаваш по-добрата част от себе си! И да- знам, че това звучи твърде мелодраматично,  но трябва да бъде казано и то точно по този начин. Без цензура, гръмко, в очи.

Ако някога си искала, мечтала, чертала и вдишвала взаимност и смисъл, то никога не приемай доброволно ролята на беззащитна дама на шахматно поле, фриволно заобиколена от пешки. Тази „постановка“ не отива на високия ток, тежкия лаптоп и широката усмивка, те просто са противоположни в посланията си, както в директните, така и в подтекстовите.

За небето на 2013

За новото начало като цирков манеж и тънките копринени рискове като въжета, така силно изпънати,  че егото се разсича на две още преди да е започнало да изпълнява предвидените в годишната си програма акробатични номера по тях.

За очакванията, изпечени в сос от пресоналена реалност и поднесени алангле, за да се вижда кръвта от пресните още рани. Аз заешко така и не проядох.

За виждащата неделя и заслепеното сърце. За лудостта на „свободното“летене и  безвучното падане, „което все още в мен отеква като гръм“, за вчера, днес , но и не утре.

За многоцветните монолози, посветени на истината в човешката душа, от която колкото повече отпиваш, толкова  по-малко разбираш...

За случайните срещи с неслучайни хора.

За ненаучените уроци, житейските двойки, извинените физически отсъствията и неизвинените само физически присъствия.  

За тях- смислените, неизменните. Хората. Малко са. И все по-малко ще стават, но нека ги има “лудите- те да са живи“.

За възможностите, които болят и сладнят едновременно днес ( че и утре).

За равносметките, в които сметките много често са неравни.

Но най-важен остава вкусът, остатъчният...Ароматът...усещането, че не си живял през свои или чужди пръсти, че са ти се изплъзвали само пясъчни обещания и емоции с нисъл волтаж, че си гледал с очи в очи, с душа в душа, че си се „пестил“ и „раздавал“ за и на важните, че си постъпвал и мечтал поне в един кратък миг от изминалата година, гледайки навътре ( към себе си) и нагоре. 

Из стиховете, които сами ме намират

Там нейде между позата, и същината,

неясен фон, зад мен е само тишината.

Играя шах, ала не зная правилата,

но тъй е щом противник ми е тъмнината.

Премествам фигурите със замах,

като в живота, с удър от махало.

При грешен ход , се чува тихо смях,

а после дуло, враг или стъпало...

Мечтая за врата покрита в прах,

и ключ за нея да не ми е нужен.

Мечтая си за щастие като зърно от грах,

...да  ми „убива“ като усмивката на ближен.

25

„Бях така несъвършен, че преминаваха през мен

слънца и мълнии, така открит,

че никога желязото не можеше да стигне до сърцето ми,

освен като куршум.“

Веселин Ханчев

Не мога да не се запитам за същината, обрасла в промени, за „останките“ от „стария град“ на душата ми, за „деформацията“ като „формация“, за вчера, днес и понеделнишките диети, които никога не започвам.

Днес разбирам отлично ситуациите, в които попадам, често предусещам развръзката им преди завръзката, сега „паля“...превозни средства посредством „ключ“, оставям думите да се провлачват безкрайно в съзнанието ми докато мускулната треска не ги повали в мига преди да излязат от устата (ръката) ми. Днес правя съзнателния избор да опозная самотата във всичките й форми без това да ме плаши и се старая да не поставям „етикети“ на хора и „срок на годност“ на чувства. Днес съм смела в начертаването на сцените от „утре“, не се боя от „неточностите“, излизам извън очеранията и посягам към розовото.

Преди ме болеше с причина и без явна такава и сега е така.

Преди усещах бодливата тел на будната съвест пред всеки кръстопът и рядко последствията от решенията бяха жестоки към друг освен към  мен самата, сега с приспивна песен на уста, с разголено сърце и с широко затворени очи - скачам...

Дълбочини

Много дълго мълчах и то най-вече пред себе си. Започвах този разказ повече от двадесет пъти по напълно различни начини, написах много други „истории“, боравих с полуистини, с измислени имена, с недействителни събития и места, за да опиша неописуемото и да разкажа „недоизживяното“. Една емоция, която изгуби своята давност, но остави следи... от онези фино избродираните  върху сърцето...

Бях там, в същото време сякаш не бях на себе си и при все това съвсем наивно твърдя, че се чувствах истинска, от плът и кръв, с небрежните вълни в косите,  с очите, отворили своите обикновено затъмнени прозорци към света в единствено число, със сетивата, едва долавящи предстоящата буря.

Всичко, което се случи, бе тихо, невидимо, подтекстово, лично, черно и бяло, но никога сиво.

Допирът беше ефирен, думите бяха ритмично непремерени и смислово пренатоварени, ръцете изминаваха безкрайното разстояние между моя и неговия живот, търгувайки надребно с времето и със свободата, с които никой от нас не разполагаше.

П.С. Много от дълбочините в мен ще останат затворени след теб...но не ще бъдат запълнени.