Само днешния ден

А какво би станало, ако имахме на разположение само днешния ден? Какво ако нямаме време да „изчакаме” промяната, по-добрата оферта за работа, по-съвместимия с нас партньор? Какво, ако всичко, което някога ще бъдем или притежаваме е в ръцете ни?

Философиите ни за справяне с утрешния ден са далеч по-убедителни и реалистични в нереалистичността си от стратегиите за живеене „тук и сега”.

Безспорно е, че всичко е преходно, временно, изменчиво дори в най- изчистените и ясните си форми...

Мисля си обаче, че може би бихме полагали повече усилия, ако гледахме на света и всичко в него като на нещо „незаменимо”, като на „невъзобновеям ресурс”. Бихме били по-толерантни към недостатъците на хората, които са около нас в този момент, ако не вярвахме дълбоко в сърцето си, че може би някой/ нищо по-подходящ/о не ни „чака” занапред.

Днес обаче е „модерно” да преминаваш през живота си с най-високата разрешена скорост, движението по малките, тесни, усойни „житейки пътища” се избягва. Прав път. Надолнище- най-добре. Бързо обичаме, бързо забравяме. Повече махаме с ръка, отколкото я подаваме за ръкостискане, за приближаване. Повече извръщаме поглед встрани, отколкото „попиваме” с очи случващото се около нас, дали защото не е важно или защото смятаме, че следващият път като го погледнем може вече да не е същото...

А дали най-щастливият момент не настъпва на „изключени очаквания” и  „запалени” сетива? В мига на целувката с „единствения”, в секундата на „най-значимия” служебен успех, който сме извоювали днес, при срещата ни с „незабравимите” приятелски очи, които ни търсят дори в този момент...

Без думи

Туп-туп-туп-туп-туп-туп...

Спомни за онези моменти, в които си захранвал организма си единствено с емоция, изпълвайки от край до край всяка милисекунда от времето си с мисли, с мечти, със сънища в будно състояние...Ако изобщо този „транс” може да бъде определен като „будно състояние”...

Спомни си за погледa, благодарение на който умът ти доброволно делегира на един дъх всичките си функции на сърцето...

Спомни си за километрите разстояние, които си изминал кръстосвайки стаята си, "навлякъл " най-налудничавата усмивка, която си намерил в "гардероба"...

Спомни си за хиляди думи, които си скривал в една неотронена дори въздишка, защото е било твърде рано да бъдат изречени...

Спомни си за един миг на нежно преминаване на нечии пръсти през косите ти...

Спомни си поне една фраза, която е била татуирана върху сърцето ти още докато е изричана...

Спомни си онези две минути, прекарани на тъмно, озвучавани от оглушителния ритъм... на сърцето...на сърцата...

Туп-туп-туп-туп-туп....

По веднъж

Понякога така ми се иска да съм като онези хора, които „плават срещу течението” неуморно, които залагат всичко спечелено в една игра на житейска рулетка, които въпреки че са наясно със снежната си същност излизат доброволно на слънце...

И сякаш промяната вместо да ги плаши ги освобождава от всичко, което имат и нямат, от очакванията, с които упорито „товарим” утрешния ден.

Завиждам им за лекотата на движение.

Завиждам им за енергията, с която ежедневно избират бягането с препятствия вместо сутрешен крос.

Завиждам им за вкуса, придобит от живеене. Винаги натрапчив, необмислен, без изчистени форми, с дъх на прясна мента и шоколад.

Завиждам им за емоционалната „амнезия”, с която лекуват несполуките си.

Да, аз никога няма да съм една от тях. 

Установих го днес със съжаление и вдъхновение едновременно.

Избирам да не си позволявам да се „разлюлявам” от „вторични трусове”.

Избирам драматизмa на дългоочакваните единствени мигове!

На ръба

Едва днес осъзнах, че съм навлязва в последната фаза на „порастването”, свързана с усвояването на едно от най-трудните умения в житейски план- способността да оставаш сам без това да те гнети или да ти тежи, сам по всички възможни начини, сам със себе си или понякога срещу себе си, сам с комплексите, страховете, неосъществените си мечти и загубените „битки”, сам с любовта, която не споделяш и с тази, която никога няма да изживееш... И след всичките тези „срещи на ръба” все пак да оцелееш...

Много пъти съм мислила, че извоюването на финансова независимост или самостоятелното живеене са крачка напред в тази посока, но всъщност придобиването на това умение е качествено различен процес. Той протича на друго ниво, едновременно подтекстово и болезнено. Но веднъж започнал става необратим, като плаващи пясъци, като кармичен дълг...

И хилядите моменти, в които си се чувствал като „неудобна подметка”, „изрезка”, „Снежанка без седемте джуджета”, „Анджелина без Брат” ще си струват, имайки своя дълбок смисъл, защото ще си научил безценен урок за живеене- чрез живеене.  Не става дума за самодостатъчност, а за осъзнаването на собствената уникална стойност. И може би едва тогава, едва когато си се почувствал удобно в собствената нова кожа, ще можеш да „слагаш безболезнено капаците”, когато средата се опитва всячески да те изкара „слон”, но все пак настоява да се придвижваш с балетна стъпка... 

А ако имаш и малко късмет или просто на съдбата й омръзне да ти се подиграва....можеш дори да срещнеш отплата за дързостта да бъдеш просто себе си ...

Шамар

Кални, задънени пътища.

Любови, хуманно дишане.

Стъклени очи, чистилища.

Пусто в празно преливане.

Отвътре гниещи училища.

Думи, пресъхнало мислене.

Безпаричие, селски пасища.

Рак на черния дроб …от пушене.

Прости числа

Замислих се днес за хилядите избори, пред които сме изправени ежедневно. За всички случаи, в които изграждаме подпорни стени от основания, за да не се окажем отнесени от собствените чувства, желания, предпочитания...За онези решения, взети като че ли в предишен наш живот, които и до днес не можем да определим като неуспоримо правилни... За пропуснатите ползи, за „присъдите без съдебен процес”, издадени от нас или за нас самите... За топката, която ще изиграем днес – 200-километров ас или поредния бумеранг!

Натъжавам се, когато последиците от „трудните” решения, превръщат големите ни очаквания и надежди в прости числи,  оставяйки ни на сухо да играем с хартиени корабчета... И тук не става дума за прищявка, за неблагодарност, за грандомания, за липса на търпение...

Говоря за онзи единствен заслужен , но така често недостижим миг, в който човек с цялото си същество усеща, че си е струвало! Защото дори търсенето на бялата лястовица понякога трябва да се увенчава с успех...За да я има, макар и понякога да достига до нас под формата на разказ, на мит! Трябва да я има! Надеждата.

Против волята си

Днес се замислих за уменията. На едни се учим по неволя, a други- усвояваме по собствено желание. Така установих, че между тези две категории някак попада умението да искаме и да получаваме помощ. В един етап от живота като че ли тази способност се оказва в противоречие с амбициите ни за „самодостатъчност” в превод- самостоятелност. Подсъзнателно решаваме, че нечия помощ ще ни попречи да утвърдим собствените позиции, възгледи, начини за домакинстване и всички така „важни” за нас неща. Научили сме се да вярваме, че в свят като нашия да поискаш помощ е равносилно на това да избереш „лесния” път, когато  винаги можеш да изстискаш и последните си живителни сили и да „израснеш”. Все по-често се чувстваме „задължени”, а не „благодарни”, когато някой направи нещо за нас. Фрази като „помощ от публиката” или „помощ от приятел” се свързват единствено с телевизионни предавания, без да извикват в съзнанието ни асоциации с реални за нас събития или случки.

Тъжно е как днес искаме така упорито да избягаме от персонализирането- нищо не ни се иска да е „лично”- ще вземем пари на заем от банка, но не и от приятел, ще ровим из интернет пространството с часове, вместо да позвъним на някой, който би ни насочил към търсеното. Кога започнахме да се страхуваме, че връзките, било приятелски или роднински, ще се пречупят от „товара” на поисканата или дадената помощ независимо от нейния характер? И наистина ли всички сме се „опарили” или просто вярваме в градски легенди? Кога или по-скоро как „изчислихме”, че двете букви на „Аз”-а, са по-силни в значението си от 3-буквеното „Ние”, а „обединението” престана „да прави силата”?

И защо, по-дяволите, някой някога изобщо се е „пънал” да създава общества…, в които всеки да може да остане „сам със себе си” и „за себе си”? 

П.С. Посвещава се на всички, чиято помощ съм поискала или получила против волята си.