По веднъж

Понякога така ми се иска да съм като онези хора, които „плават срещу течението” неуморно, които залагат всичко спечелено в една игра на житейска рулетка, които въпреки че са наясно със снежната си същност излизат доброволно на слънце...

И сякаш промяната вместо да ги плаши ги освобождава от всичко, което имат и нямат, от очакванията, с които упорито „товарим” утрешния ден.

Завиждам им за лекотата на движение.

Завиждам им за енергията, с която ежедневно избират бягането с препятствия вместо сутрешен крос.

Завиждам им за вкуса, придобит от живеене. Винаги натрапчив, необмислен, без изчистени форми, с дъх на прясна мента и шоколад.

Завиждам им за емоционалната „амнезия”, с която лекуват несполуките си.

Да, аз никога няма да съм една от тях. 

Установих го днес със съжаление и вдъхновение едновременно.

Избирам да не си позволявам да се „разлюлявам” от „вторични трусове”.

Избирам драматизмa на дългоочакваните единствени мигове!

На ръба

Едва днес осъзнах, че съм навлязва в последната фаза на „порастването”, свързана с усвояването на едно от най-трудните умения в житейски план- способността да оставаш сам без това да те гнети или да ти тежи, сам по всички възможни начини, сам със себе си или понякога срещу себе си, сам с комплексите, страховете, неосъществените си мечти и загубените „битки”, сам с любовта, която не споделяш и с тази, която никога няма да изживееш... И след всичките тези „срещи на ръба” все пак да оцелееш...

Много пъти съм мислила, че извоюването на финансова независимост или самостоятелното живеене са крачка напред в тази посока, но всъщност придобиването на това умение е качествено различен процес. Той протича на друго ниво, едновременно подтекстово и болезнено. Но веднъж започнал става необратим, като плаващи пясъци, като кармичен дълг...

И хилядите моменти, в които си се чувствал като „неудобна подметка”, „изрезка”, „Снежанка без седемте джуджета”, „Анджелина без Брат” ще си струват, имайки своя дълбок смисъл, защото ще си научил безценен урок за живеене- чрез живеене.  Не става дума за самодостатъчност, а за осъзнаването на собствената уникална стойност. И може би едва тогава, едва когато си се почувствал удобно в собствената нова кожа, ще можеш да „слагаш безболезнено капаците”, когато средата се опитва всячески да те изкара „слон”, но все пак настоява да се придвижваш с балетна стъпка... 

А ако имаш и малко късмет или просто на съдбата й омръзне да ти се подиграва....можеш дори да срещнеш отплата за дързостта да бъдеш просто себе си ...

Шамар

Кални, задънени пътища.

Любови, хуманно дишане.

Стъклени очи, чистилища.

Пусто в празно преливане.

Отвътре гниещи училища.

Думи, пресъхнало мислене.

Безпаричие, селски пасища.

Рак на черния дроб …от пушене.

Прости числа

Замислих се днес за хилядите избори, пред които сме изправени ежедневно. За всички случаи, в които изграждаме подпорни стени от основания, за да не се окажем отнесени от собствените чувства, желания, предпочитания...За онези решения, взети като че ли в предишен наш живот, които и до днес не можем да определим като неуспоримо правилни... За пропуснатите ползи, за „присъдите без съдебен процес”, издадени от нас или за нас самите... За топката, която ще изиграем днес – 200-километров ас или поредния бумеранг!

Натъжавам се, когато последиците от „трудните” решения, превръщат големите ни очаквания и надежди в прости числи,  оставяйки ни на сухо да играем с хартиени корабчета... И тук не става дума за прищявка, за неблагодарност, за грандомания, за липса на търпение...

Говоря за онзи единствен заслужен , но така често недостижим миг, в който човек с цялото си същество усеща, че си е струвало! Защото дори търсенето на бялата лястовица понякога трябва да се увенчава с успех...За да я има, макар и понякога да достига до нас под формата на разказ, на мит! Трябва да я има! Надеждата.

Против волята си

Днес се замислих за уменията. На едни се учим по неволя, a други- усвояваме по собствено желание. Така установих, че между тези две категории някак попада умението да искаме и да получаваме помощ. В един етап от живота като че ли тази способност се оказва в противоречие с амбициите ни за „самодостатъчност” в превод- самостоятелност. Подсъзнателно решаваме, че нечия помощ ще ни попречи да утвърдим собствените позиции, възгледи, начини за домакинстване и всички така „важни” за нас неща. Научили сме се да вярваме, че в свят като нашия да поискаш помощ е равносилно на това да избереш „лесния” път, когато  винаги можеш да изстискаш и последните си живителни сили и да „израснеш”. Все по-често се чувстваме „задължени”, а не „благодарни”, когато някой направи нещо за нас. Фрази като „помощ от публиката” или „помощ от приятел” се свързват единствено с телевизионни предавания, без да извикват в съзнанието ни асоциации с реални за нас събития или случки.

Тъжно е как днес искаме така упорито да избягаме от персонализирането- нищо не ни се иска да е „лично”- ще вземем пари на заем от банка, но не и от приятел, ще ровим из интернет пространството с часове, вместо да позвъним на някой, който би ни насочил към търсеното. Кога започнахме да се страхуваме, че връзките, било приятелски или роднински, ще се пречупят от „товара” на поисканата или дадената помощ независимо от нейния характер? И наистина ли всички сме се „опарили” или просто вярваме в градски легенди? Кога или по-скоро как „изчислихме”, че двете букви на „Аз”-а, са по-силни в значението си от 3-буквеното „Ние”, а „обединението” престана „да прави силата”?

И защо, по-дяволите, някой някога изобщо се е „пънал” да създава общества…, в които всеки да може да остане „сам със себе си” и „за себе си”? 

П.С. Посвещава се на всички, чиято помощ съм поискала или получила против волята си.

Истинският мъж

Истинският мъж не се е родил под щастлива звезда, едва ли носи типичните белези на външната привлекателност. Той е израсъл сред приятелите си от квартала и не носи белега на „различните”. Никога не му е било трудно да се впише, но не защото е мъж с много лица, а защото е мъж, който „говори” много „езици”. Той е „продукт” на единствената възможна за него еволюция- син- човек- мъж! Истинският мъж има посока, не цели! Той работи за пари, защото знае стойността им, но никога не ги използва, за да се обгражда с вещи, защото е убеден, че всичко, което ще стопли и запълни дома му не може да се купи или притежава! Той е човек, който не прави нищо по задължение, но само с аристократизма на присъствието си те задължава да се пренесеш духов в друго време! Мъж, който никога не би си позволил да „стреля” в гръб и да се „бие” с някой извън неговата категория. Той вярва в правотата си и никога не използва нечия слабост, за да утвърди силата си.

Той не раздава безразборно нито вниманието, нито времето си, не е от „кавалерите на килограм”, не защото е груб или емоционално „кух”, а защото иска думите му да „тежат”, а жестовете да носят послание за конкретен адресат- не като листче с телефонен номер пуснат оборотно до всички жени в заведението. Истинският мъж няма нужда изкуствено да се представя за „труден” или „недостъпен”, защото той по природа е като вятъра- неуловим. Шансът да го заплениш в някой нощен клуб е малък, той ще е там с „ момчетата”, а и е от малкото „хищници” в природата, които имат куража да ловуват на „светло”!

Затова когато реши, той ще заяви недвусмислено желанието си да е част от живота ти. Ще поеме всички съпътстващи това желание рискове без колебание и ако допуска грешки спрямо жената, която обича, ще го боли дори когато диша. В любовта той ще даде едно единствено обещание и ще го спази- да „присъства”!

Той е мъж, който умее да чува премълчаното и да чете в очи, но не използва тези си умения, за да типизира хората.

Той се изненадва по детски на всеки искрен жест и никога не забравя добрината.

Той е мъж със сърце на благородник, душа на бохем и ум на предприемач. Истински по всички възможни начини. Мъж без собствени вътрешни прегради, който само със съществуването си би изпълнил хиляди архаични, в днешно време, думи със съдържание и дълбок смисъл.

Рандеву

Събота. 

Ден, който има уникалното предимство да не е математически разграфен, спретнат и изгладен, а вместо това може да си позволи да снове из домовете ни по пижама чак до ранния следобед.

Следобедът би могъл от своя страна да премине изключително неусетно в една много скъпо ароматизирана люлякова вечер.  

Вечер, в която можем да си позволим всичко без страх, че в ранната сутрин ще имаме нужда от тъмни очила, тъмни стъкла ...за мотора си или от слънчево затъмнение.

Затъмнението- може да продължи дълго, да е произведено някъде в далечна Ирландия, да се движи много бавно в ритъм, който да позволява близост.

Близост, която бихме могли изкуствено да изпълним със символика, мистика и мълчание- не от онова неудобното, а от онова, което е необходимо, за да ни предпази от грешките на думите. Повече от „рандеву”.

Ще се срещнем в събота вечер.