Още

С много гордост, днес ще публикувам нещо, което не съм писала аз. Авторът е човек, който повече от обичам. Човек, който не се нуждае от гръмко представяне или от предистория. Тя е от онези хора, които не се страхуват от силата на "високия тон" и „неудобните” истини. Тя е от хората, които се прераждат чрез една единствена провокация- да постъпиш спрямо собствените убеждения. Такива хора се срещат рядко и оставят следи от смисъл и вдъхновение.  

Високо, Плами, високо!

Когато те харесвам
Искам да те харесвам целия.

Със смръщените вежди, набразденото чело -
тях скулптор издъбал е с ледено длето.
Със погледа суров, и впиващ, и горещ,
Способен да превърне факла във изтляла свещ.
С белезите страшни – притчи за война,
Разказали победи в не една борба.
С мъжката осанка, с стъпките на вожд,
Пречупващи безщадно и стоманен нож.

С вените туптящи – живи коловози,
в бурени обрасли, вплетени във рози.
С ледените пръсти, които не предлагат рай,
Но приютили в себе си живот без край.
С лъвската ти гръд, с душата ти – дете,
Нежен шал от ласки тихичко плете...

С безброй лица-сезони – медено-отровни,
И зловещо-искрени, и приказно-лъжовни,
Но с едно сърце – и пристан, и заслон,
За скитника бездомен - и път, и храм и дом.
За птицата небе, за дявола пък ад,
Горчиво вино и злокобен град...

Такъв те искам – такъв какъвто си,
в замяна давам цяла себе си...
защото те харесвам – без „ако“, без „но“
без предрасъдъции мисли, свити на кълбо.
без тежки оправдания и сложни очертания...
Харесвам те без прения!
Харесвам тебе!
Целия!

Обратното на броенето

Днес се замислих за очакването. Онзи единствен момент, в който времето сякаш изкуствено забавя своя ход, а душата на човек като че ли се откъсва от тялото му и се затичва напред, като куче, отскубнало се от своя стопанин, за да преследва „плячката”, „играчката” или просто милисекундата, прекарана в свобода… Онзи миг, който продължава цяла „вечност”,  не за друго, а за да вдигнем “много шум за нищо”, да изкажем на глас страховете, които не ни дават мира, да преоткрием среднощното броене на добитък, гледането на звездите или четенето на класически романи на нощна лампа…Все свещенодействия, все с мисъл да ни изморят, да ни помогнат в изтощаването на батериите, за да можем поне за малко да се „изключим”, да се „убодем” на „вретеното” и просто да заспим…

Как ми се иска очакването да не бе така мъчително! Да можехме с извършването на едно или друго действие  да се освобождавахме наистина. Комфортът от направения избор да засенчва емоционално очакването на ответната реакция, на отговора… Да можехме да имаме повече вяра, че съдбата не винаги постъпва като комедийна актриса, избрана обаче да играе главната роля в някое драматично представление…Ако можехме да напускаме огромната 9-етажна сграда с чувството, че сме отговорили правилно на всеки поставен въпрос, както и на всеки, зададен наум, който така и не е достигнал до нас…

А вместо това в главата ни е боксов мач…Ех, как мразя петъците! Особено когато трескаво ми се иска да ме доближават до понеделниците, които мразя не по-малко…

И ако някога...

И ако днес от тук поискам да си тръгна,

шампанско в твоя чест ще гръмна!

Тук всяка стая на емоции тъмна-

със сол и пясък искам да е пълна!

Не бива пак към теб да се подхлъзна…

И ако днес от тук си тръгна,

погледа си от земята няма да извърна!

Всяка дума аз на срички ще ти върна…

Тъгата на ирония ще преобърна…

Студена свещ в най-силния й огън ще прегърна,

но на вратата ти отново няма никога да звънна…

И ако днес оттук си тръгна,

До последен дъх, напук на себе си- ще искам да се върна…

Толкова

Толкова фино- представете си стъкло, което се огъва…
Толкова разтегливо- като язовир, които непрекъснато се пълни, но не би могъл да прелее… да се освободи…
Толкова чисто- почти прозрачно… при все това носи толкова много цветове, като дъгата- едновременно може да видиш и тъмното и светлото…но трябва да си с „отворени очи” като слънца…и да вали…много…
Толкова изчистена архитектурна форма- уникален дизайн...творецът може да е само един…ни най-малко земен…злободневен…
Толкова красиво- като дума, изтръгната от дъното…и носи и смисъл, и дъх…
Толкова силно- че се троши и съединява едновременно… че пада и се изправя в един и същ момент…че губи всичко, за да намери себе си…
Толкова близко и така далечно- и никога не знаеш дали си го достигнал, дали си го покорил…то се захранва от неизвестното…
Толкова топло – вулкан от всичко вече видяно и преживяно!
Тупти!
По-бързо! По-бързо! По-бързо!
Но- не! Никой не може да му заповядва….
То... "е просто сърце!"

Чертата

Мисля си какво ще отнеса от вече почти изминалата година в следващата. Оказа се, че ценните и потребни нововъведения в характера ми са само две. Първото го наричам „пердето”- то падна пред очите ми в края на юни 2011 за пръв път и от тогава може би само веднъж съм „надниквала”, премятайки го настрани, за да видя ясно. И не че съм станала неангажирана към всичко, което ми се случва. Не! Просто понякога се налага вместо да слагаме очила с диоптър, които само ни приближават към дадени хора или ситуации, да спуснем „пердето” и поне мислено да се отдалечим- не много-само на премрежен поглед разстояние. И не че в този случай проблемът сам ще намери пътя към правилния изход от мисловния ни лабиринт,  но поне спокойствието на духа ни няма така рязко и от близо да се наруши.

Другото, което несъмнено ще отнеса със себе си, е нещо старо, почти забравено. Мислех си, че напълно го бях заличила, даже заклеймила. Отново започнах да „кроя”, „кълцам”, „пришивам” планове. Среден клас планове. Обозрими. Планове- „от мен за мен”! Не като онези, които правех преди години- „от другите заради другите”. Сега всичко центрирам спрямо егото. Търся смисъла близо, а не в „далечни земи” след „девет планини в десета”. И го намирам…по малко…по много…очаквано…изненадващо…дори сега…дори тук.

Ако ми позволите да помечтая на глас за следващата година, да поискам нещичко- то ще е „писта”- за излитане и за кацане, но най-вече за движение!

Като всички останали

Всеки път след срещите ми с него се изправям пред вътрешния си съд. Съвестта ми доволно се е разтворила в кръвта ми и с убийствени темпове се разнася  до всичките ми органи, за да се опита да ме доведе до полулудост, полуотчаяние, полусамоизяждане. Мисля си дали да се призная за виновна или да се защитавам.

Какво са все пак два от онези погледа, които отварят стари рани и старателно изсипват в отвора от най-едрата морска сол? Те все пак трудно се доказват. Може и да ми се размине. В същия момент се сещам за няколкото думи, които не носят смисъл, но са казани с тон, с две октави по-нисък от нормалния ми. Комбинирах ги с леко навеждане и неволно докосване на дясната му ръка. Кофти. Сигурно съм оставила „отпечатъци”.

Друго? В ума ми ясно се появяват спомените за евтините женски номера, които вкарвах в програмата си от снощи, не толкова за да постигнат особен ефект, колкото за собствено удоволствие. Да поддържам форма- ако някои ден се откажа от еманципацията и започна да се гримирам силно, за да отида на фитнес.

Усилено затъвам в собствената си помия.

Миг преди да се предам, решавам да се защитавам. Нищо физическо. Нищо в прав текст. Няма свидетели. Само аз и той. Той- благодатна почва с много хумус, която аз всеки път от разстояние посипвам с отрова. Грижливо. От край до край. С голи ръце…

Струва ми се, че ще ми се размине. Още малко и ще го изкарам, че сам си е виновен.

Ами, да!

Сам си е виновен. Пуска ме, позволява ми. Гледаме и ето- всичко му личи. Защо не се прикрива? Защо поне не се преструва, че му е все едно до него ли съм или ме няма? Да се защити…Защо не се защитава? Глупак. Мисли си, че ставам за обичане.

Избърсвам потта от челото си. Вътрешната борба е отшумяла почти. Признах се за виновна, за да не се налага да го викат да свидетелства.

Присъдата- „кучка като всички останали”.

Дом

Понякога ми се иска да мога да се прибирам по-често там- в онова защитено място, скрито от външни влияния, където можеш да се върнеш от всякъде и от никъде, с всичко и с нищо, силен и сломен. Там всичко се изчиства от нюансите на сивото и черното и остава ясно. Повече от крепост, повече от убежище, повече от собственост. Олтар. Лишено от сложните избори, имунизирано срещу прояви на съмнение и несигурност. Няма нужда от грим, сълзите не уязвяват, гардът- нека остане свален, повече от човек си- нечие дете.

Не съд, без присъди.Сън като сън, дните- дълги, разстоянията- къси.

Въздухът- опасно полезен за живеене!

Балкан- очите са пълнят от простори, орел- в своя кратък полет на свобода.

Като река, която тече към своя извор противно на природните закони, аз ще се връщам. За още дух, изтръгнат от свободните, които не знаят що е собствен затвор, за още мирис на кафе, но не за събуждане, а за „пробуждане”, за още малко време, прекарано на границата между реалното и нереалното…

И ето че почти стигнах… Светлините се отразяват в прозореца на автобуса, очите ми – стъкла от вълнение…Най-дългият път и най-тежкият ден не биха могли да изтъгнат този дълбок смисъл, който носи един момент, прекаран у дома- пък и било то най-краткия.