Чертата

Мисля си какво ще отнеса от вече почти изминалата година в следващата. Оказа се, че ценните и потребни нововъведения в характера ми са само две. Първото го наричам „пердето”- то падна пред очите ми в края на юни 2011 за пръв път и от тогава може би само веднъж съм „надниквала”, премятайки го настрани, за да видя ясно. И не че съм станала неангажирана към всичко, което ми се случва. Не! Просто понякога се налага вместо да слагаме очила с диоптър, които само ни приближават към дадени хора или ситуации, да спуснем „пердето” и поне мислено да се отдалечим- не много-само на премрежен поглед разстояние. И не че в този случай проблемът сам ще намери пътя към правилния изход от мисловния ни лабиринт,  но поне спокойствието на духа ни няма така рязко и от близо да се наруши.

Другото, което несъмнено ще отнеса със себе си, е нещо старо, почти забравено. Мислех си, че напълно го бях заличила, даже заклеймила. Отново започнах да „кроя”, „кълцам”, „пришивам” планове. Среден клас планове. Обозрими. Планове- „от мен за мен”! Не като онези, които правех преди години- „от другите заради другите”. Сега всичко центрирам спрямо егото. Търся смисъла близо, а не в „далечни земи” след „девет планини в десета”. И го намирам…по малко…по много…очаквано…изненадващо…дори сега…дори тук.

Ако ми позволите да помечтая на глас за следващата година, да поискам нещичко- то ще е „писта”- за излитане и за кацане, но най-вече за движение!

Като всички останали

Всеки път след срещите ми с него се изправям пред вътрешния си съд. Съвестта ми доволно се е разтворила в кръвта ми и с убийствени темпове се разнася  до всичките ми органи, за да се опита да ме доведе до полулудост, полуотчаяние, полусамоизяждане. Мисля си дали да се призная за виновна или да се защитавам.

Какво са все пак два от онези погледа, които отварят стари рани и старателно изсипват в отвора от най-едрата морска сол? Те все пак трудно се доказват. Може и да ми се размине. В същия момент се сещам за няколкото думи, които не носят смисъл, но са казани с тон, с две октави по-нисък от нормалния ми. Комбинирах ги с леко навеждане и неволно докосване на дясната му ръка. Кофти. Сигурно съм оставила „отпечатъци”.

Друго? В ума ми ясно се появяват спомените за евтините женски номера, които вкарвах в програмата си от снощи, не толкова за да постигнат особен ефект, колкото за собствено удоволствие. Да поддържам форма- ако някои ден се откажа от еманципацията и започна да се гримирам силно, за да отида на фитнес.

Усилено затъвам в собствената си помия.

Миг преди да се предам, решавам да се защитавам. Нищо физическо. Нищо в прав текст. Няма свидетели. Само аз и той. Той- благодатна почва с много хумус, която аз всеки път от разстояние посипвам с отрова. Грижливо. От край до край. С голи ръце…

Струва ми се, че ще ми се размине. Още малко и ще го изкарам, че сам си е виновен.

Ами, да!

Сам си е виновен. Пуска ме, позволява ми. Гледаме и ето- всичко му личи. Защо не се прикрива? Защо поне не се преструва, че му е все едно до него ли съм или ме няма? Да се защити…Защо не се защитава? Глупак. Мисли си, че ставам за обичане.

Избърсвам потта от челото си. Вътрешната борба е отшумяла почти. Признах се за виновна, за да не се налага да го викат да свидетелства.

Присъдата- „кучка като всички останали”.

Дом

Понякога ми се иска да мога да се прибирам по-често там- в онова защитено място, скрито от външни влияния, където можеш да се върнеш от всякъде и от никъде, с всичко и с нищо, силен и сломен. Там всичко се изчиства от нюансите на сивото и черното и остава ясно. Повече от крепост, повече от убежище, повече от собственост. Олтар. Лишено от сложните избори, имунизирано срещу прояви на съмнение и несигурност. Няма нужда от грим, сълзите не уязвяват, гардът- нека остане свален, повече от човек си- нечие дете.

Не съд, без присъди.Сън като сън, дните- дълги, разстоянията- къси.

Въздухът- опасно полезен за живеене!

Балкан- очите са пълнят от простори, орел- в своя кратък полет на свобода.

Като река, която тече към своя извор противно на природните закони, аз ще се връщам. За още дух, изтръгнат от свободните, които не знаят що е собствен затвор, за още мирис на кафе, но не за събуждане, а за „пробуждане”, за още малко време, прекарано на границата между реалното и нереалното…

И ето че почти стигнах… Светлините се отразяват в прозореца на автобуса, очите ми – стъкла от вълнение…Най-дългият път и най-тежкият ден не биха могли да изтъгнат този дълбок смисъл, който носи един момент, прекаран у дома- пък и било то най-краткия.

За днес или за утре

Студен въздух. Кухо и тихо откъм смисъл. Думи на едро. Тълпа или не точно. Глутница. Дъх от дълбокото. Мисъл към високото. Ама уви, ниското.

Умора. Силно, слабо, дълго, късо. Кафе. 12 без 10. 6 без 10. Край. След коловоза...Стачка. Комедия или драма. Все представление. Овации или домати? Пари. 

Добър избор. Лош избор. Белег. Червено. Лилаво. Синьо. Зелено. Жълто. Естественият ход на нещата. Теорията или изключението.

Импровизация.

Не.

Апатия от импровизация.

За незнайните

Макар да завърших предвидената за следваща история- поредната кръпка на това пространство, което обитавайки споделям и с други хора. На нейно място обаче днес реших да говоря за нещо, което ще запълни празнините между вече наличните „публикации”, ще се плъзне като пясък в пукнатините от всичко казано или подтекстово…

Искам да говоря за нуждата. Нуждата на всички нужди… Оцеляване.

Едва ли има по примитивна, по нечовешки, човешка нужда. Тя извиква у нас сили, които не сме предполагали, че притежаваме, търпението, което извива ръцете на  достойнството. А то ни изпълва от вътре и избива като капки пот (кръв) по челото. Очите се пълнят със сълзи на гняв, сълзите на силния, затъващ в плаващите пясъци на  собствените си отговорности. Понякога възможният ход е само един, макар и мисловно да си представяме лабиринти, водещи на светло.

Днес за втори път ще сведа глава, но този път в поклон пред всеки, борещ се ежедневно с нуждата си от оцеляване. Пред баща ми, който ходи всеки ден на работа болен, но с мисъл, че ще получи заплатите си от преди два месеца…Пред майка ми, която даде всички си спестявания за лекарства на дядо ми и сега всеки ден го учи да ходи и говори… Пред всички знайни и незнайни герои! Поклон!

"И черно, и бяло зърно"

След „одата на радостта”, която всеки посвещава на някое друго човешко същество, зазвучава един далеч не толкова зрелищен тон- мелодията на реалността.

В този момент същностно белият Йовков герой отстъпва на този на Елин Пелин- „и черно, и бяло зърно”.

И след като си позволих да изброя плюсовете, сега ще обобщя онези камъчета по пътя, бучките в иначе доста изящния крем…

Не харесвам, че не знаеш кога да „спреш”, когато си набрал „инерция”…

Не харесвам, че с една дума си позволяваш да „убиваш”, каквото не си „създал”.

Не харесвам, че не цениш подареното внимание и грижа. Махаш небрежно с ръка на такава рядкост…Непростимо!

Не харесвам, че не умееш да делиш пространството си с други без мислено да се изолираш… без да се оградиш…Пропускаш смисъла на „другостта”, на „близостта”… И сам войнът е… сам. И аз съм такава. Тъжна прилика или просто по-голяма пропаст.

Не харесвам, че всяко мое първосигнално действие противоречи на твоето такова. Като поздрав по радиото, който поздравеният е пропуснал да чуе… Като да слизаш с колело по стълби…

Мразя, когато реалността пренареди мислите ни, разбърка картите ни, изпревари ни с два хода, но въпреки това е наш ред да вземем решение, да се придвижим… Чувствам се като пешка, която обаче трябва да се премести като кон – в галоп. Трудна работа.

"Многото" на "малкото"

Имам проблем с това да определя колко е „твърде много”, кога е „прекалено рано”, какво е „повече от необходимото”, как е „ ненужно демонстративно” и кой е „тотално неподходящият”…

Човек „извън очертанията”. Геометрията ми е така чужда. Дължината на всяка „страна” може да се изчисли, всеки „ъгъл” може да се определи, ако знаеш формулите, ако си начертал правилно фигурата.

Има хора, които просто обичат да се въртят в кръг- независимо каква е фигурата. Търсят неизвестни, които изобщо нямат отношение към задачата. За тях тангенс и котангенс са производни на танца „танго”.

Същите тези хора са в патовата позиция да не им излизат „сметките”, да ги запратят в посока „минус безкрайност”, когато са гледали „положително” на всичко. Те никога не са „неизвестните” в уравнението- нямат тази „невидима” характеристика- твърде крещящи са. За сметка на това често ги приемат за част от „даденото”, част от условието на задачата.

Как да станеш интересен с присъствието си, а не с отсъствието? Как да накараш някой да те гони, ако не искаш да бягаш? Как да провокираш с многообразие от роли, когато да останеш себе си понякога е непосилна задача?