Макар да завърших предвидената за следваща история- поредната кръпка на това пространство, което обитавайки споделям и с други хора. На нейно място обаче днес реших да говоря за нещо, което ще запълни празнините между вече наличните „публикации”, ще се плъзне като пясък в пукнатините от всичко казано или подтекстово…
Искам да говоря за нуждата. Нуждата на всички нужди… Оцеляване.
Едва ли има по примитивна, по нечовешки, човешка нужда. Тя извиква у нас сили, които не сме предполагали, че притежаваме, търпението, което извива ръцете на достойнството. А то ни изпълва от вътре и избива като капки пот (кръв) по челото. Очите се пълнят със сълзи на гняв, сълзите на силния, затъващ в плаващите пясъци на собствените си отговорности. Понякога възможният ход е само един, макар и мисловно да си представяме лабиринти, водещи на светло.
Днес за втори път ще сведа глава, но този път в поклон пред всеки, борещ се ежедневно с нуждата си от оцеляване. Пред баща ми, който ходи всеки ден на работа болен, но с мисъл, че ще получи заплатите си от преди два месеца…Пред майка ми, която даде всички си спестявания за лекарства на дядо ми и сега всеки ден го учи да ходи и говори… Пред всички знайни и незнайни герои! Поклон!
След „одата на радостта”, която всеки посвещава на някое друго човешко същество, зазвучава един далеч не толкова зрелищен тон- мелодията на реалността.
В този момент същностно белият Йовков герой отстъпва на този на Елин Пелин- „и черно, и бяло зърно”.
И след като си позволих да изброя плюсовете, сега ще обобщя онези камъчета по пътя, бучките в иначе доста изящния крем…
Не харесвам, че не знаеш кога да „спреш”, когато си набрал „инерция”…
Не харесвам, че с една дума си позволяваш да „убиваш”, каквото не си „създал”.
Не харесвам, че не цениш подареното внимание и грижа. Махаш небрежно с ръка на такава рядкост…Непростимо!
Не харесвам, че не умееш да делиш пространството си с други без мислено да се изолираш… без да се оградиш…Пропускаш смисъла на „другостта”, на „близостта”… И сам войнът е… сам. И аз съм такава. Тъжна приликаили просто по-голяма пропаст.
Не харесвам, че всяко мое първосигнално действие противоречи на твоето такова. Като поздрав по радиото, който поздравеният е пропуснал да чуе… Като да слизаш с колело по стълби…
Мразя, когато реалността пренареди мислите ни, разбърка картите ни, изпревари ни с два хода, но въпреки това е наш ред да вземем решение, да се придвижим… Чувствам се като пешка, която обаче трябва да се премести като кон – в галоп. Трудна работа.
Имам проблем с това да определя колко е „твърде много”, кога е „прекалено рано”, какво е „повече от необходимото”, как е „ ненужно демонстративно” и кой е „тотално неподходящият”…
Човек „извън очертанията”. Геометрията ми е така чужда. Дължината на всяка „страна” може да се изчисли, всеки „ъгъл” може да се определи, ако знаеш формулите, ако си начертал правилно фигурата.
Има хора, които просто обичат да се въртят в кръг- независимо каква е фигурата. Търсят неизвестни, които изобщо нямат отношение към задачата. За тях тангенс и котангенс са производни на танца „танго”.
Същите тези хора са в патовата позиция да не им излизат „сметките”, да ги запратят в посока „минус безкрайност”, когато са гледали „положително” на всичко. Те никога не са „неизвестните” в уравнението- нямат тази „невидима” характеристика- твърде крещящи са. За сметка на това често ги приемат за част от „даденото”, част от условието на задачата.
Как да станеш интересен с присъствието си, а не с отсъствието? Как да накараш някой да те гони, ако не искаш да бягаш? Как да провокираш с многообразие от роли, когато да останеш себе си понякога е непосилна задача?
В ден, в който хората слагат своите ежедневни маски легално, ще си позволя „новаторството” да сваля моята. Без страх, без свян. За да взема малко въздух.
Ще си призная, че очите ми много често пустеят. Понякога ако суетно се огледам в някоя витрина виждам ги като стъкла. Без дълбочината, без смисъла.
Служат ми, за да гледам, но не и да виждам. Не знам защо това „изгубване” не ме натъжава. В мислите ми е някак подредено, като в тетрадка на ученик от първи клас. Няма думи, само букви, една след друга, всяка написана по няколко пъти.
Шумът ми пречи… Всякакъв… нравоучителен, безразличен, дори самият шум. Пречи ми да симулирам дейност.
Иначе строя- не стени, те са демоде, строя стълба…Евтина й е поддръжката. А аз за всичко плащам. „Наемът”, „сметките”. Скъпо ми е да чувствам, да съм безчувствена, да съм сама или с други.
Събота. Обичам съботните дни. Предпочитам ги спокойни, далеч от всичко ежедневно. Изобщо, ако не беше невъзпитано, бих си окачила на врата от онези табелки, които закачат на вратите в хотелите- в стил „Не безпокойте” и така щях да си обикалям по улиците. Но тази събота не беше като онези типични съботи.
Още от сутринта във въздуха витаеше нотка на приповдигнатост, както в деня на рождения ти ден или около Коледа… След като се повозих в иначе любимия ми трамвай бях на косъм да пристигна навреме за обедната си уговорка, но уви- да кажем, че понякога моята бизнес култура е като тази на азиатците.
Насочихме си в единствената определена посока за деня, за да станем част от „невидимите”. Доста закътано местенце и смея да призная, че тези четири етажа ми се видяха като доста повече. И ето я изложбата. Ние по нашенски направихме ритуална обиколка, намерихме два-три кусура в организацията, снабдихме се с една камара списания и се отправихме с балетна стъпка към изхода.
Следващата ни спирка трябваше да бъде едно местенце от онези централните, но някак закътани, които трябва специално да търсиш, за да намериш. Оказа се, че никой не е записал името, не знаем и адреса, естествено моят велик ум посочи накъде да се върви докато всеки е отворил подръчните електронни и хартиени средства и търси следа. След около стотина догадки за това къде се намира и как точно му беше името, най-накрая ябълката падна на една от главите и някак чувството, че се лутаме безцелно напусна всички ни, за да отстъпи своето място на вълнението.
А ние бяхме убийствено близо до целта си. Макар и да вървяхме зигзагообразно към нея.
Влязохме. Аз естествено констатирах, че е топло. Не знам защо това някак винаги ме впечатлява, явно офис средата, в която вирея напоследък, ме е изнежила. Поръчахме кафе и домашен кекс. След като се настанихме и се потопихме в света на съботните разговори, осъзнах как това място е избягало от всичко комерсиално, от всяка суета, за да позволи на своите посетители да се почувстват като „на гости”. Атмосферата- като в Берлин. Но по-тихо и с повече хубава музика.
На връщане се спряхме да разгледаме в книжарницата. Както обичам да казвам- намерихме, каквото не търсихме, но бяхме доволни.
Знам, че този град не е моят град, но някак след тези срещи с малките му улички ми се стори по-приветлив, по-подтекстов, „обикновен и могъщ, анонимен и красноречив”...
Посветих твърде много на липсите, на безсмислиците, на грешките, на „пропуснатите ползи”. Но днес повече от всякога вдишах въздух от присъствието, от „имането”, от онази най-сложна простота в отношенията, която прекрачва един единствен праг…на дома.
Защото тези, които са най-близо се забелязват най-трудно, често остават встрани и просто изчакват вихрушката от емоции, цветове и звуци около нас да премине… Да изтрием праха от очите, за да видим така познатите им фигури. Някак монументални, неизменчиви…
И всеки път, когато се хвърля в преследване на поредната променлива, ми се иска да си спомня за константата…за константите, защото именно те захранват дързостта, куража, че има път …и назад, и напред.
Преди да съм зазвучала твърде предизборно, ще побързам да кажа, че няма да се явявам на балотаж и това не е послание, насочено към третите ми братовчеди по света и у нас да ме подкрепят... Просто ми се иска като в молитвите за дъжд- да поискам повече „светлина” за „задкулисните” играчи!
