В ден, в който хората слагат своите ежедневни маски легално, ще си позволя „новаторството” да сваля моята. Без страх, без свян. За да взема малко въздух.
Ще си призная, че очите ми много често пустеят. Понякога ако суетно се огледам в някоя витрина виждам ги като стъкла. Без дълбочината, без смисъла.
Служат ми, за да гледам, но не и да виждам. Не знам защо това „изгубване” не ме натъжава. В мислите ми е някак подредено, като в тетрадка на ученик от първи клас. Няма думи, само букви, една след друга, всяка написана по няколко пъти.
Шумът ми пречи… Всякакъв… нравоучителен, безразличен, дори самият шум. Пречи ми да симулирам дейност.
Иначе строя- не стени, те са демоде, строя стълба…Евтина й е поддръжката. А аз за всичко плащам. „Наемът”, „сметките”. Скъпо ми е да чувствам, да съм безчувствена, да съм сама или с други.
Събота. Обичам съботните дни. Предпочитам ги спокойни, далеч от всичко ежедневно. Изобщо, ако не беше невъзпитано, бих си окачила на врата от онези табелки, които закачат на вратите в хотелите- в стил „Не безпокойте” и така щях да си обикалям по улиците. Но тази събота не беше като онези типични съботи.
Още от сутринта във въздуха витаеше нотка на приповдигнатост, както в деня на рождения ти ден или около Коледа… След като се повозих в иначе любимия ми трамвай бях на косъм да пристигна навреме за обедната си уговорка, но уви- да кажем, че понякога моята бизнес култура е като тази на азиатците.
Насочихме си в единствената определена посока за деня, за да станем част от „невидимите”. Доста закътано местенце и смея да призная, че тези четири етажа ми се видяха като доста повече. И ето я изложбата. Ние по нашенски направихме ритуална обиколка, намерихме два-три кусура в организацията, снабдихме се с една камара списания и се отправихме с балетна стъпка към изхода.
Следващата ни спирка трябваше да бъде едно местенце от онези централните, но някак закътани, които трябва специално да търсиш, за да намериш. Оказа се, че никой не е записал името, не знаем и адреса, естествено моят велик ум посочи накъде да се върви докато всеки е отворил подръчните електронни и хартиени средства и търси следа. След около стотина догадки за това къде се намира и как точно му беше името, най-накрая ябълката падна на една от главите и някак чувството, че се лутаме безцелно напусна всички ни, за да отстъпи своето място на вълнението.
А ние бяхме убийствено близо до целта си. Макар и да вървяхме зигзагообразно към нея.
Влязохме. Аз естествено констатирах, че е топло. Не знам защо това някак винаги ме впечатлява, явно офис средата, в която вирея напоследък, ме е изнежила. Поръчахме кафе и домашен кекс. След като се настанихме и се потопихме в света на съботните разговори, осъзнах как това място е избягало от всичко комерсиално, от всяка суета, за да позволи на своите посетители да се почувстват като „на гости”. Атмосферата- като в Берлин. Но по-тихо и с повече хубава музика.
На връщане се спряхме да разгледаме в книжарницата. Както обичам да казвам- намерихме, каквото не търсихме, но бяхме доволни.
Знам, че този град не е моят град, но някак след тези срещи с малките му улички ми се стори по-приветлив, по-подтекстов, „обикновен и могъщ, анонимен и красноречив”...
Посветих твърде много на липсите, на безсмислиците, на грешките, на „пропуснатите ползи”. Но днес повече от всякога вдишах въздух от присъствието, от „имането”, от онази най-сложна простота в отношенията, която прекрачва един единствен праг…на дома.
Защото тези, които са най-близо се забелязват най-трудно, често остават встрани и просто изчакват вихрушката от емоции, цветове и звуци около нас да премине… Да изтрием праха от очите, за да видим така познатите им фигури. Някак монументални, неизменчиви…
И всеки път, когато се хвърля в преследване на поредната променлива, ми се иска да си спомня за константата…за константите, защото именно те захранват дързостта, куража, че има път …и назад, и напред.
Преди да съм зазвучала твърде предизборно, ще побързам да кажа, че няма да се явявам на балотаж и това не е послание, насочено към третите ми братовчеди по света и у нас да ме подкрепят... Просто ми се иска като в молитвите за дъжд- да поискам повече „светлина” за „задкулисните” играчи!
„Живее ми се!” – съвсем честно ще кажа, че сълзи ми потекоха от очите, когато прочетох това изречение в писмото й. От много отдавна не бях чувала подобно откровение… Препрочетох още няколко пъти целия разказ, за да се уверя, че няма грешка. Истината винаги ме е оставяла в немилост. Може би защото винаги съм я получавала в една конкретна разновидност. Наричам я „кош с дрехи за пералня”-дълго събирани и подреждани по цветове в началото, а на края се допълва с каквото ти падне. С други думи хората се „пречистват” като ти я казват. А ти дълго след това се чудиш на каква програма да я пуснеш и да има ли предпране или ще я асимилираш от раз. Та, тази истина в най-чист вид ме потресе. При всичкият ми цинизъм не можах да се усъмня.
В края на писмото си ме пита- „Щастлива ли си?”. Дълго стоях втренчена във въпроса, мислейки как да формулирам отговора си. Как да запълня онова пространство между истината и лъжата? Онзи ред, който да породи усмивка и да развълнува… Отговорих с „лирическо отклонение”… Отговорът „Да” щеше да е абсолютната лъжа. Отговорът „Не” щеше да е като „червената блуза” сред „бяло пране”…Щеше да „оцвети” всичко казано дотук. Някой „истини” все още човек предпочита да "пере на ръка", сам, пред себе си и със себе си. Не стават за пред "хора"…
Aз просто не съм от хората с „точките” в края на изреченията. Не ги разбирам така нещата.
Спомням си едно съобщение, което получиш преди много време, което гласеше: „Много краища има този край и всяко е начало напред!”. Знам, че тогава не го разбрах, дори и сега понякога не искам да разбера смисъла.
Краят- той съдържателно е различен за всеки. За едни има привкус на „развалено”, „дълго спотаявано”, „натрапчиво”, на „олио върху любимата ти блуза”. За други е просто като „естественото продължение на сезоните”- застудее ли за твърде дълго-значи идва зимата…Като разбой на някой треньор след изгубен мач- кратък, изкуствено оптимистичен, признаващ предимствата на противниковия отбор от куртоазия.
В действителност всичко се изчерпва в изпращането на другия човек на екзотичната дестинация, наречена „по дяволите”.
След края…След него е пусто, но не като да изтриеш дъска и да е чисто и бяло, а като след буря- всичко е тихо и някак нереално.
И макар казаното до тук да е условно и твърде лично, краят (онзи край на всички краища) е чисто и просто най-близката точка до новото начало.
Надигаш тежко чашата с горчиво кафе и отпиваш бавно все едно се наслаждаваш на всяка глътка, все едно мислено си в някой задимен бар и пиеш второто си уиски сам… И си мислиш как този ден е от онези „черно-белите”, от онези „все еднаквите”, в които това вляво потрепва механично с честотата, която е достатъчна, за да работят всички системи в организма ти. Режимът обаче за пореден път е „енергоспестяващ”. Отдавна си спрял да ставаш час по- рано и да се суетиш за облеклото си. Навличаш нещо, което ти се е сторило, че най-вече би изглеждало като изгладено. Поглеждаш в огледалото до входната врата, за да се увериш, че небрежността ти няма да се набива на очи под формата на блуза, облечена на обратно… Пука ли ти всъщност? Не. Казваш си- „Защо в часовете по математика не са ни учили как от горд Х се превръщаш в беземоционална величина? Как житейските ни уравнения от толкова смятане накрая излизат равни на нула?" Пресичаш улицата, затичваш се към автобуса. Много хора и коли- пречат ти да чуеш звука на тишината. Друг звук. След него- аларми на коли. Черен фиат. Най- после тишина. Превърташ лентата назад. Нищо не превърташ. Нула. Не. Минус безкрайност. Кофти резултат.
