Дълбочини

Много дълго мълчах и то най-вече пред себе си. Започвах този разказ повече от двадесет пъти по напълно различни начини, написах много други „истории“, боравих с полуистини, с измислени имена, с недействителни събития и места, за да опиша неописуемото и да разкажа „недоизживяното“. Една емоция, която изгуби своята давност, но остави следи... от онези фино избродираните  върху сърцето...

Бях там, в същото време сякаш не бях на себе си и при все това съвсем наивно твърдя, че се чувствах истинска, от плът и кръв, с небрежните вълни в косите,  с очите, отворили своите обикновено затъмнени прозорци към света в единствено число, със сетивата, едва долавящи предстоящата буря.

Всичко, което се случи, бе тихо, невидимо, подтекстово, лично, черно и бяло, но никога сиво.

Допирът беше ефирен, думите бяха ритмично непремерени и смислово пренатоварени, ръцете изминаваха безкрайното разстояние между моя и неговия живот, търгувайки надребно с времето и със свободата, с които никой от нас не разполагаше.

П.С. Много от дълбочините в мен ще останат затворени след теб...но не ще бъдат запълнени. 

Послания

Напоследък в речника ми се появи дума, която започнах да употребявам по-често и от думата „аз“, което, смея да кажа, е доста голямо събитие в личната ми история. Въпросното нововъведение е думата „граница“. Преоткривам смисъла й в хиляди аспекти- от чисто физическия до дълбоко философския.

Всеки има поне една постъпка в живота си, за която не говори, която не е непременно „най-зловещата“, не е „ризата“, определяна галено като „кирлива“, понякога е просто от онези постъпки, които разкриват страни от характера ни, които не сме познавали до сега или ни помагат да разберем от какво наистина се нуждаем и на какво сме готови, за да го получим.

Първоначално направените разкритията ни разочароват, прекрачили сме териториалните граници на собствения си вътрешен комфорт и сме навлезли в непозната, “ничия“ земя. Представите ни за самите нас тънат в „мъгла“, а времето в прогнозата е определяно като слънчево. Оставаме „в плен“ на собствените съмнения, изграждаме защита срещу несъществуващи обвинения, докато накрая не се събудим точно в 5.25 сутринта с огромното желание да изиграем сами пред себе си почти филмово сцената „всичко лошо е било просто сън“. Този така бленуван момент на успокоение обаче не идва или поне не с желаните от нас темпове.

Натъжавам се, че понякога щастието е толкова крепко, толкова фино в своите форми и измерения, така че и най-малкият опит да го задържим, да го „впримчим“, да го „запазим“ само за себе си, да го изживеем страстно и изцяло, може да го погуби...или да ни погуби. А само за миг от тази жадувана от всички ни житейска съставка често се налага да заплатим със спокойния си сън, с „петно“ по чистата ни съвест, с предателство към самите себе си. „Тридесет сребърника“.

И тогава именно се питам не е ли точно в това трагедията на „щастливците“ – в жертвоприношението, в прекрачването на границите, в „подпалването“ на основите, в черното изпод бялото. И има ли изобщо щастие, което да не си „купуваме“? 

Сложно звучене

Понякога моля да бъда разбрана,

друг път искам да тъна в тъма.

Мога от чувства да бъда „обрана” 

или от емоции да си говоря сама!

Понякога имам страх от летене,

друг път смело мечтая в захлас.

Имам собствено сложно звучене,

всяка мисъл изричам без глас!

Понякога нося тъгата в очите, 

друг път искам да кажа лъжа.

Мога без слънце да видя лъчите

или любовно пред теб да мълча…

Никога повече

Промените. Онези, след които не си „цял”. Онези, които като камък, хвърлен в „Окото”, водят до появата на нови и нови промени, а повърхността никога вече не е същата. Промените. Онези, които ни разбуждат нощем и карат да се унасяме в мечти денем. Онези, които ни провокират да се придвижим във всички посоки…неограничен брой полета като най-силната фигура в шаха. Промените. Онези, под влияние на които меним флага, под който „плаваме”. Така понякога се превръщаме в „изменници” за околните, но всъщност оставаме верни на себе си.

Обичам промените. Страхувам се от тях точно толкова колкото се страхувам от самата себе си. Знам, че има много в неизвестното и малко е оставено на светло. Промените. Осъществявам ги първо в подсъзнанието си. Изживявам наум всека милисекунда от тях. Оставям мисълта за тях да ме погълне изцяло докато не ги изравня мислено с реалността и после стрелям. Малко пъти в десетката. Но така е по-добре. Вярвам в промените. Или по-скоро в прилива на сила, който изпитвам, всеки път щом им се отдам. Всеки път щом реша, че „днес” е по-важно от „утре”- стрелям. Малко пъти в десетката. Но така е по-добре.

Промените. Понякога ми служат като огледало. Друг път- като сянка. Залогът винаги изглежда голям. Дали да избереш „никога” пред „никога повече”. Първото- не искам да говоря за първото. То е изпразнено от съдържание и послание. Второто- за него говоря трудно и май го избирам рядко. От второ боли, точно толкова колкото ни радва-…като път…като въпросителен знак… като пълнокръвен живот...

Любов от стъкло

Имаха ли смисъл трепетите приземени,

крилата, свити на кълбо.

И всички наши спомени обезсолени

сега са сенки в празното легло.

Имаха ли смисъл думите изречени,

разголени в едно писмо.

И всички наши дни почернени,

заглъхнали мечти в тегло.

Имаха ли смисъл раните изсечени,

неспокойното наведено чело.

И всички наши погледи изпразнени,

тъга от паднало листо.

Защо?

Всичко.
...за една любов - стъкло…

Портрет

Обичаш едносрични отговори с абсолютна стойност. Търсиш смисъл зад правилата, а не правила, които да създават смисъл. Сънуваш движение, което изгражда, което провокира, което мотивира, което „задъхва”. Носиш всяка своя житейска роля непрекъснато със себе си не като товар…не като кръст… не за изкупление. Огледало, което показва човешкото във всичко. Тежко присъствие, което убива всяка фриволност. С думи, които не тровят, не нанасят шамари. Думи, които не лъхат на гнило и на излишък. Думи, родени в двубой между разума и сърцето, обречени на истинност. Неспокойна душа, на гълъб и на дива котка…изтъкана от фин лъч светлина, капка бистра вода, цвят на небе след дъжд и мирис на свежа трева…Човек - не на съмнението, а на противоречието. Често сам сред други, но самотен само пред себе си.

„Стръмен” човек…Търсач.

Промяната

Страхувам се, че до скоро вярвах, че живея пълноценно единствено движейки се с бясна скорост вибрираща между крайности, че пътуването не носи смисъл, ако не достига „отвъд”, че емоциите не са истински, ако не те „жигосват”...болезнено и видимо.

В даден момент човек изненадващо дори за самия себе си просто спира.  Преживява един единствен миг от времето си на забавен каданс. Разбира, че силата на мисълта, на вторичната реакция, на овладения дух не бива да се подценява. Веднъж осъзната и овладяна, тази сила ни помага да се изграждаме по малко всеки ден, от вътре навън, от разума към сърцето. Тази промяна не превръща човека в „дебелокожо същество”, тя няма нищо общо със сетивността към света, който ни заобикаля. Подобно развитие може да протича незабележимо за околните дори. То обаче изгражда характер, дух, хъс за справяне със самия себе си.

Не знам дали може да се определи като поредната стъпка в „израстването”, не знам дали е повсеместно. Но знам, че настъпва в момента когато тъгата, която ни изпълва, е просто необеснима, неразбираема, неоснователна.

Тогава разбираш, че е необходимо да пренастроиш „честотите” на „предаване”, да намалиш „оборотите” и да пуснеш една от конските сили „да пасе” и просто да се насладиш на „разходката”, на пътя от „многото” към „малкото, на прохладната августовска вечер, на думите на някой непознато близък човек, на вдъховението за истинското живеене, което понякога изисква покой, за да бъде достигнато...