четвъртък, 17 януари 2013 г.

Сложно звучене

Понякога моля да бъда разбрана,
друг път искам да тъна в тъма.
Мога от чувства да бъда „обрана” 
или от емоции да си говоря сама!

Понякога имам страх от летене,
друг път смело мечтая в захлас.
Имам собствено сложно звучене,
всяка мисъл изричам без глас!

Понякога нося тъгата в очите, 
друг път искам да кажа лъжа.
Мога без слънце да видя лъчите
или любовно пред теб да мълча…

петък, 11 януари 2013 г.

Никога повече


Промените. Онези, след които не си „цял”. Онези, които като камък, хвърлен в „Окото”, водят до появата на нови и нови промени, а повърхността никога вече не е същата. Промените. Онези, които ни разбуждат нощем и карат да се унасяме в мечти денем. Онези, които ни провокират да се придвижим във всички посоки…неограничен брой полета като най-силната фигура в шаха. Промените. Онези, под влияние на които меним флага, под който „плаваме”. Така понякога се превръщаме в „изменници” за околните, но всъщност оставаме верни на себе си.
Обичам промените. Страхувам се от тях точно толкова колкото се страхувам от самата себе си. Знам, че има много в неизвестното и малко е оставено на светло. Промените. Осъществявам ги първо в подсъзнанието си. Изживявам наум всека милисекунда от тях. Оставям мисълта за тях да ме погълне изцяло докато не ги изравня мислено с реалността и после стрелям. Малко пъти в десетката. Но така е по-добре. Вярвам в промените. Или по-скоро в прилива на сила, който изпитвам, всеки път щом им се отдам. Всеки път щом реша, че „днес” е по-важно от „утре”- стрелям. Малко пъти в десетката. Но така е по-добре.
Промените. Понякога ми служат като огледало. Друг път- като сянка. Залогът винаги изглежда голям. Дали да избереш „никога” пред „никога повече”. Първото- не искам да говоря за първото. То е изпразнено от съдържание и послание. Второто- за него говоря трудно и май го избирам рядко. От второ боли, точно толкова колкото ни радва-…като път…като въпросителен знак… като пълнокръвен живот...

неделя, 2 декември 2012 г.

Любов от стъкло


Имаха ли смисъл трепетите приземени,
крилата, свити на кълбо.
И всички наши спомени обезсолени
сега са сенки в празното легло.

Имаха ли смисъл думите изречени,
разголени в едно писмо.
И всички наши дни почернени,
заглъхнали мечти в тегло.

Имаха ли смисъл раните изсечени,
неспокойното наведено чело.
И всички наши погледи изпразнени,
тъга от паднало листо.

Защо?
Всичко.
...за една любов - стъкло…

вторник, 16 октомври 2012 г.

Портрет


Обичаш едносрични отговори с абсолютна стойност. Търсиш смисъл зад правилата, а не правила, които да създават смисъл. Сънуваш движение, което изгражда, което провокира, което мотивира, което „задъхва”. Носиш всяка своя житейска роля непрекъснато със себе си не като товар…не като кръст… не за изкупление. Огледало, което показва човешкото във всичко. Тежко присъствие, което убива всяка фриволност. С думи, които не тровят, не нанасят шамари. Думи, които не лъхат на гнило и на излишък. Думи, родени в двубой между разума и сърцето, обречени на истинност. Неспокойна душа, на гълъб и на дива котка…изтъкана от фин лъч светлина, капка бистра вода, цвят на небе след дъжд и мирис на свежа трева…Човек - не на съмнението, а на противоречието. Често сам сред други, но самотен само пред себе си.
„Стръмен” човек…Търсач.

неделя, 12 август 2012 г.

Промяната


Страхувам се, че до скоро вярвах, че живея пълноценно единствено движейки се с бясна скорост вибрираща между крайности, че пътуването не носи смисъл, ако не достига „отвъд”, че емоциите не са истински, ако не те „жигосват”...болезнено и видимо.
В даден момент човек изненадващо дори за самия себе си просто спира.  Преживява един единствен миг от времето си на забавен каданс. Разбира, че силата на мисълта, на вторичната реакция, на овладения дух не бива да се подценява. Веднъж осъзната и овладяна, тази сила ни помага да се изграждаме по малко всеки ден, от вътре навън, от разума към сърцето. Тази промяна не превръща човека в „дебелокожо същество”, тя няма нищо общо със сетивността към света, който ни заобикаля. Подобно развитие може да протича незабележимо за околните дори. То обаче изгражда характер, дух, хъс за справяне със самия себе си.
Не знам дали може да се определи като поредната стъпка в „израстването”, не знам дали е повсеместно. Но знам, че настъпва в момента когато тъгата, която ни изпълва, е просто необеснима, неразбираема, неоснователна.
Тогава разбираш, че е необходимо да пренастроиш „честотите” на „предаване”, да намалиш „оборотите” и да пуснеш една от конските сили „да пасе” и просто да се насладиш на „разходката”, на пътя от „многото” към „малкото, на прохладната августовска вечер, на думите на някой непознато близък човек, на вдъховението за истинското живеене, което понякога изисква покой, за да бъде достигнато...

сряда, 11 юли 2012 г.

Само днешния ден


А какво би станало, ако имахме на разположение само днешния ден? Какво ако нямаме време да „изчакаме” промяната, по-добрата оферта за работа, по-съвместимия с нас партньор? Какво, ако всичко, което някога ще бъдем или притежаваме е в ръцете ни?
Философиите ни за справяне с утрешния ден са далеч по-убедителни и реалистични в нереалистичността си от стратегиите за живеене „тук и сега”.
Безспорно е, че всичко е преходно, временно, изменчиво дори в най- изчистените и ясните си форми...
Мисля си обаче, че може би бихме полагали повече усилия, ако гледахме на света и всичко в него като на нещо „незаменимо”, като на „невъзобновеям ресурс”. Бихме били по-толерантни към недостатъците на хората, които са около нас в този момент, ако не вярвахме дълбоко в сърцето си, че може би някой/ нищо по-подходящ/о не ни „чака” занапред.
Днес обаче е „модерно” да преминаваш през живота си с най-високата разрешена скорост, движението по малките, тесни, усойни „житейки пътища” се избягва. Прав път. Надолнище- най-добре. Бързо обичаме, бързо забравяме. Повече махаме с ръка, отколкото я подаваме за ръкостискане, за приближаване. Повече извръщаме поглед встрани, отколкото „попиваме” с очи случващото се около нас, дали защото не е важно или защото смятаме, че следващият път като го погледнем може вече да не е същото...
А дали най-щастливият момент не настъпва на „изключени очаквания” и  „запалени” сетива? В мига на целувката с „единствения”, в секундата на „най-значимия” служебен успех, който сме извоювали днес, при срещата ни с „незабравимите” приятелски очи, които ни търсят дори в този момент...

понеделник, 11 юни 2012 г.

Без думи


Туп-туп-туп-туп-туп-туп...
Спомни за онези моменти, в които си захранвал организма си единствено с емоция, изпълвайки от край до край всяка милисекунда от времето си с мисли, с мечти, със сънища в будно състояние...Ако изобщо този „транс” може да бъде определен като „будно състояние”...
Спомни си за погледa, благодарение на който умът ти доброволно делегира на един дъх всичките си функции на сърцето...
Спомни си за километрите разстояние, които си изминал кръстосвайки стаята си, "навлякъл " най-налудничавата усмивка, която си намерил в "гардероба"...
Спомни си за хиляди думи, които си скривал в една неотронена дори въздишка, защото е било твърде рано да бъдат изречени...
Спомни си за един миг на нежно преминаване на нечии пръсти през косите ти...
Спомни си поне една фраза, която е била татуирана върху сърцето ти още докато е изричана...
Спомни си онези две минути, прекарани на тъмно, озвучавани от оглушителния ритъм... на сърцето...на сърцата...
Туп-туп-туп-туп-туп....