Промяната

Страхувам се, че до скоро вярвах, че живея пълноценно единствено движейки се с бясна скорост вибрираща между крайности, че пътуването не носи смисъл, ако не достига „отвъд”, че емоциите не са истински, ако не те „жигосват”...болезнено и видимо.

В даден момент човек изненадващо дори за самия себе си просто спира.  Преживява един единствен миг от времето си на забавен каданс. Разбира, че силата на мисълта, на вторичната реакция, на овладения дух не бива да се подценява. Веднъж осъзната и овладяна, тази сила ни помага да се изграждаме по малко всеки ден, от вътре навън, от разума към сърцето. Тази промяна не превръща човека в „дебелокожо същество”, тя няма нищо общо със сетивността към света, който ни заобикаля. Подобно развитие може да протича незабележимо за околните дори. То обаче изгражда характер, дух, хъс за справяне със самия себе си.

Не знам дали може да се определи като поредната стъпка в „израстването”, не знам дали е повсеместно. Но знам, че настъпва в момента когато тъгата, която ни изпълва, е просто необеснима, неразбираема, неоснователна.

Тогава разбираш, че е необходимо да пренастроиш „честотите” на „предаване”, да намалиш „оборотите” и да пуснеш една от конските сили „да пасе” и просто да се насладиш на „разходката”, на пътя от „многото” към „малкото, на прохладната августовска вечер, на думите на някой непознато близък човек, на вдъховението за истинското живеене, което понякога изисква покой, за да бъде достигнато...

Само днешния ден

А какво би станало, ако имахме на разположение само днешния ден? Какво ако нямаме време да „изчакаме” промяната, по-добрата оферта за работа, по-съвместимия с нас партньор? Какво, ако всичко, което някога ще бъдем или притежаваме е в ръцете ни?

Философиите ни за справяне с утрешния ден са далеч по-убедителни и реалистични в нереалистичността си от стратегиите за живеене „тук и сега”.

Безспорно е, че всичко е преходно, временно, изменчиво дори в най- изчистените и ясните си форми...

Мисля си обаче, че може би бихме полагали повече усилия, ако гледахме на света и всичко в него като на нещо „незаменимо”, като на „невъзобновеям ресурс”. Бихме били по-толерантни към недостатъците на хората, които са около нас в този момент, ако не вярвахме дълбоко в сърцето си, че може би някой/ нищо по-подходящ/о не ни „чака” занапред.

Днес обаче е „модерно” да преминаваш през живота си с най-високата разрешена скорост, движението по малките, тесни, усойни „житейки пътища” се избягва. Прав път. Надолнище- най-добре. Бързо обичаме, бързо забравяме. Повече махаме с ръка, отколкото я подаваме за ръкостискане, за приближаване. Повече извръщаме поглед встрани, отколкото „попиваме” с очи случващото се около нас, дали защото не е важно или защото смятаме, че следващият път като го погледнем може вече да не е същото...

А дали най-щастливият момент не настъпва на „изключени очаквания” и  „запалени” сетива? В мига на целувката с „единствения”, в секундата на „най-значимия” служебен успех, който сме извоювали днес, при срещата ни с „незабравимите” приятелски очи, които ни търсят дори в този момент...

Без думи

Туп-туп-туп-туп-туп-туп...

Спомни за онези моменти, в които си захранвал организма си единствено с емоция, изпълвайки от край до край всяка милисекунда от времето си с мисли, с мечти, със сънища в будно състояние...Ако изобщо този „транс” може да бъде определен като „будно състояние”...

Спомни си за погледa, благодарение на който умът ти доброволно делегира на един дъх всичките си функции на сърцето...

Спомни си за километрите разстояние, които си изминал кръстосвайки стаята си, "навлякъл " най-налудничавата усмивка, която си намерил в "гардероба"...

Спомни си за хиляди думи, които си скривал в една неотронена дори въздишка, защото е било твърде рано да бъдат изречени...

Спомни си за един миг на нежно преминаване на нечии пръсти през косите ти...

Спомни си поне една фраза, която е била татуирана върху сърцето ти още докато е изричана...

Спомни си онези две минути, прекарани на тъмно, озвучавани от оглушителния ритъм... на сърцето...на сърцата...

Туп-туп-туп-туп-туп....

По веднъж

Понякога така ми се иска да съм като онези хора, които „плават срещу течението” неуморно, които залагат всичко спечелено в една игра на житейска рулетка, които въпреки че са наясно със снежната си същност излизат доброволно на слънце...

И сякаш промяната вместо да ги плаши ги освобождава от всичко, което имат и нямат, от очакванията, с които упорито „товарим” утрешния ден.

Завиждам им за лекотата на движение.

Завиждам им за енергията, с която ежедневно избират бягането с препятствия вместо сутрешен крос.

Завиждам им за вкуса, придобит от живеене. Винаги натрапчив, необмислен, без изчистени форми, с дъх на прясна мента и шоколад.

Завиждам им за емоционалната „амнезия”, с която лекуват несполуките си.

Да, аз никога няма да съм една от тях. 

Установих го днес със съжаление и вдъхновение едновременно.

Избирам да не си позволявам да се „разлюлявам” от „вторични трусове”.

Избирам драматизмa на дългоочакваните единствени мигове!

На ръба

Едва днес осъзнах, че съм навлязва в последната фаза на „порастването”, свързана с усвояването на едно от най-трудните умения в житейски план- способността да оставаш сам без това да те гнети или да ти тежи, сам по всички възможни начини, сам със себе си или понякога срещу себе си, сам с комплексите, страховете, неосъществените си мечти и загубените „битки”, сам с любовта, която не споделяш и с тази, която никога няма да изживееш... И след всичките тези „срещи на ръба” все пак да оцелееш...

Много пъти съм мислила, че извоюването на финансова независимост или самостоятелното живеене са крачка напред в тази посока, но всъщност придобиването на това умение е качествено различен процес. Той протича на друго ниво, едновременно подтекстово и болезнено. Но веднъж започнал става необратим, като плаващи пясъци, като кармичен дълг...

И хилядите моменти, в които си се чувствал като „неудобна подметка”, „изрезка”, „Снежанка без седемте джуджета”, „Анджелина без Брат” ще си струват, имайки своя дълбок смисъл, защото ще си научил безценен урок за живеене- чрез живеене.  Не става дума за самодостатъчност, а за осъзнаването на собствената уникална стойност. И може би едва тогава, едва когато си се почувствал удобно в собствената нова кожа, ще можеш да „слагаш безболезнено капаците”, когато средата се опитва всячески да те изкара „слон”, но все пак настоява да се придвижваш с балетна стъпка... 

А ако имаш и малко късмет или просто на съдбата й омръзне да ти се подиграва....можеш дори да срещнеш отплата за дързостта да бъдеш просто себе си ...

Шамар

Кални, задънени пътища.

Любови, хуманно дишане.

Стъклени очи, чистилища.

Пусто в празно преливане.

Отвътре гниещи училища.

Думи, пресъхнало мислене.

Безпаричие, селски пасища.

Рак на черния дроб …от пушене.

Прости числа

Замислих се днес за хилядите избори, пред които сме изправени ежедневно. За всички случаи, в които изграждаме подпорни стени от основания, за да не се окажем отнесени от собствените чувства, желания, предпочитания...За онези решения, взети като че ли в предишен наш живот, които и до днес не можем да определим като неуспоримо правилни... За пропуснатите ползи, за „присъдите без съдебен процес”, издадени от нас или за нас самите... За топката, която ще изиграем днес – 200-километров ас или поредния бумеранг!

Натъжавам се, когато последиците от „трудните” решения, превръщат големите ни очаквания и надежди в прости числи,  оставяйки ни на сухо да играем с хартиени корабчета... И тук не става дума за прищявка, за неблагодарност, за грандомания, за липса на търпение...

Говоря за онзи единствен заслужен , но така често недостижим миг, в който човек с цялото си същество усеща, че си е струвало! Защото дори търсенето на бялата лястовица понякога трябва да се увенчава с успех...За да я има, макар и понякога да достига до нас под формата на разказ, на мит! Трябва да я има! Надеждата.