Прости числа

Замислих се днес за хилядите избори, пред които сме изправени ежедневно. За всички случаи, в които изграждаме подпорни стени от основания, за да не се окажем отнесени от собствените чувства, желания, предпочитания...За онези решения, взети като че ли в предишен наш живот, които и до днес не можем да определим като неуспоримо правилни... За пропуснатите ползи, за „присъдите без съдебен процес”, издадени от нас или за нас самите... За топката, която ще изиграем днес – 200-километров ас или поредния бумеранг!

Натъжавам се, когато последиците от „трудните” решения, превръщат големите ни очаквания и надежди в прости числи,  оставяйки ни на сухо да играем с хартиени корабчета... И тук не става дума за прищявка, за неблагодарност, за грандомания, за липса на търпение...

Говоря за онзи единствен заслужен , но така често недостижим миг, в който човек с цялото си същество усеща, че си е струвало! Защото дори търсенето на бялата лястовица понякога трябва да се увенчава с успех...За да я има, макар и понякога да достига до нас под формата на разказ, на мит! Трябва да я има! Надеждата.

Против волята си

Днес се замислих за уменията. На едни се учим по неволя, a други- усвояваме по собствено желание. Така установих, че между тези две категории някак попада умението да искаме и да получаваме помощ. В един етап от живота като че ли тази способност се оказва в противоречие с амбициите ни за „самодостатъчност” в превод- самостоятелност. Подсъзнателно решаваме, че нечия помощ ще ни попречи да утвърдим собствените позиции, възгледи, начини за домакинстване и всички така „важни” за нас неща. Научили сме се да вярваме, че в свят като нашия да поискаш помощ е равносилно на това да избереш „лесния” път, когато  винаги можеш да изстискаш и последните си живителни сили и да „израснеш”. Все по-често се чувстваме „задължени”, а не „благодарни”, когато някой направи нещо за нас. Фрази като „помощ от публиката” или „помощ от приятел” се свързват единствено с телевизионни предавания, без да извикват в съзнанието ни асоциации с реални за нас събития или случки.

Тъжно е как днес искаме така упорито да избягаме от персонализирането- нищо не ни се иска да е „лично”- ще вземем пари на заем от банка, но не и от приятел, ще ровим из интернет пространството с часове, вместо да позвъним на някой, който би ни насочил към търсеното. Кога започнахме да се страхуваме, че връзките, било приятелски или роднински, ще се пречупят от „товара” на поисканата или дадената помощ независимо от нейния характер? И наистина ли всички сме се „опарили” или просто вярваме в градски легенди? Кога или по-скоро как „изчислихме”, че двете букви на „Аз”-а, са по-силни в значението си от 3-буквеното „Ние”, а „обединението” престана „да прави силата”?

И защо, по-дяволите, някой някога изобщо се е „пънал” да създава общества…, в които всеки да може да остане „сам със себе си” и „за себе си”? 

П.С. Посвещава се на всички, чиято помощ съм поискала или получила против волята си.

Истинският мъж

Истинският мъж не се е родил под щастлива звезда, едва ли носи типичните белези на външната привлекателност. Той е израсъл сред приятелите си от квартала и не носи белега на „различните”. Никога не му е било трудно да се впише, но не защото е мъж с много лица, а защото е мъж, който „говори” много „езици”. Той е „продукт” на единствената възможна за него еволюция- син- човек- мъж! Истинският мъж има посока, не цели! Той работи за пари, защото знае стойността им, но никога не ги използва, за да се обгражда с вещи, защото е убеден, че всичко, което ще стопли и запълни дома му не може да се купи или притежава! Той е човек, който не прави нищо по задължение, но само с аристократизма на присъствието си те задължава да се пренесеш духов в друго време! Мъж, който никога не би си позволил да „стреля” в гръб и да се „бие” с някой извън неговата категория. Той вярва в правотата си и никога не използва нечия слабост, за да утвърди силата си.

Той не раздава безразборно нито вниманието, нито времето си, не е от „кавалерите на килограм”, не защото е груб или емоционално „кух”, а защото иска думите му да „тежат”, а жестовете да носят послание за конкретен адресат- не като листче с телефонен номер пуснат оборотно до всички жени в заведението. Истинският мъж няма нужда изкуствено да се представя за „труден” или „недостъпен”, защото той по природа е като вятъра- неуловим. Шансът да го заплениш в някой нощен клуб е малък, той ще е там с „ момчетата”, а и е от малкото „хищници” в природата, които имат куража да ловуват на „светло”!

Затова когато реши, той ще заяви недвусмислено желанието си да е част от живота ти. Ще поеме всички съпътстващи това желание рискове без колебание и ако допуска грешки спрямо жената, която обича, ще го боли дори когато диша. В любовта той ще даде едно единствено обещание и ще го спази- да „присъства”!

Той е мъж, който умее да чува премълчаното и да чете в очи, но не използва тези си умения, за да типизира хората.

Той се изненадва по детски на всеки искрен жест и никога не забравя добрината.

Той е мъж със сърце на благородник, душа на бохем и ум на предприемач. Истински по всички възможни начини. Мъж без собствени вътрешни прегради, който само със съществуването си би изпълнил хиляди архаични, в днешно време, думи със съдържание и дълбок смисъл.

Рандеву

Събота. 

Ден, който има уникалното предимство да не е математически разграфен, спретнат и изгладен, а вместо това може да си позволи да снове из домовете ни по пижама чак до ранния следобед.

Следобедът би могъл от своя страна да премине изключително неусетно в една много скъпо ароматизирана люлякова вечер.  

Вечер, в която можем да си позволим всичко без страх, че в ранната сутрин ще имаме нужда от тъмни очила, тъмни стъкла ...за мотора си или от слънчево затъмнение.

Затъмнението- може да продължи дълго, да е произведено някъде в далечна Ирландия, да се движи много бавно в ритъм, който да позволява близост.

Близост, която бихме могли изкуствено да изпълним със символика, мистика и мълчание- не от онова неудобното, а от онова, което е необходимо, за да ни предпази от грешките на думите. Повече от „рандеву”.

Ще се срещнем в събота вечер.

Жена

Истинската жена е като уханието на скъп парфюм. Присъствието й е твърде характерно, за да бъде сбъркано и в същото време така притегателно, за да остане незабелязано. Сякаш се плъзва в подсъзнанието ти и инстинктивно те кара да отвориш всичките си сетива, да й позволиш, да се предадеш и да победиш едновременно. А тя ще пренапише житейската ти история с лекота и със собствен почерк. Ще се подпише под името- „Жена”, защото осъзнава, че се е превърнала в нарицателно.  Нито в думите, нито в поведението й прозират намеци за миналото или препратки към бъдещето. Тя не е жена на нравоученията. Тя е допускала много грешки, но никога не се е превърнала в „грешница”. Тя е изтъкана от принципи, но не може да бъде наречена „праволинейна”. Тя може да дефилира с финес, обута в кецове, но никога няма да тича по плажа на високи токчета. Тя вдъхва респект, не защото спазва дистанция, а защото си позволява убийствена близост и откровеност. Истинската жена няма нужда от признанията на „любители”. Тя знае стойността на думите и затова е човек на действието. Тя не търси „рамо”, „гръб” или „патерица”. Тя не търси изключението на всички правила, принца или коня му. Тя не търси, тя просто намира, избирайки – не този, от който ще загуби поредната партия шах, а този, на който с вдъхновение и чест и без капка съмнение би посветила последните 60 секунди от живота си.

Още

С много гордост, днес ще публикувам нещо, което не съм писала аз. Авторът е човек, който повече от обичам. Човек, който не се нуждае от гръмко представяне или от предистория. Тя е от онези хора, които не се страхуват от силата на "високия тон" и „неудобните” истини. Тя е от хората, които се прераждат чрез една единствена провокация- да постъпиш спрямо собствените убеждения. Такива хора се срещат рядко и оставят следи от смисъл и вдъхновение.  

Високо, Плами, високо!

Когато те харесвам
Искам да те харесвам целия.

Със смръщените вежди, набразденото чело -
тях скулптор издъбал е с ледено длето.
Със погледа суров, и впиващ, и горещ,
Способен да превърне факла във изтляла свещ.
С белезите страшни – притчи за война,
Разказали победи в не една борба.
С мъжката осанка, с стъпките на вожд,
Пречупващи безщадно и стоманен нож.

С вените туптящи – живи коловози,
в бурени обрасли, вплетени във рози.
С ледените пръсти, които не предлагат рай,
Но приютили в себе си живот без край.
С лъвската ти гръд, с душата ти – дете,
Нежен шал от ласки тихичко плете...

С безброй лица-сезони – медено-отровни,
И зловещо-искрени, и приказно-лъжовни,
Но с едно сърце – и пристан, и заслон,
За скитника бездомен - и път, и храм и дом.
За птицата небе, за дявола пък ад,
Горчиво вино и злокобен град...

Такъв те искам – такъв какъвто си,
в замяна давам цяла себе си...
защото те харесвам – без „ако“, без „но“
без предрасъдъции мисли, свити на кълбо.
без тежки оправдания и сложни очертания...
Харесвам те без прения!
Харесвам тебе!
Целия!

Обратното на броенето

Днес се замислих за очакването. Онзи единствен момент, в който времето сякаш изкуствено забавя своя ход, а душата на човек като че ли се откъсва от тялото му и се затичва напред, като куче, отскубнало се от своя стопанин, за да преследва „плячката”, „играчката” или просто милисекундата, прекарана в свобода… Онзи миг, който продължава цяла „вечност”,  не за друго, а за да вдигнем “много шум за нищо”, да изкажем на глас страховете, които не ни дават мира, да преоткрием среднощното броене на добитък, гледането на звездите или четенето на класически романи на нощна лампа…Все свещенодействия, все с мисъл да ни изморят, да ни помогнат в изтощаването на батериите, за да можем поне за малко да се „изключим”, да се „убодем” на „вретеното” и просто да заспим…

Как ми се иска очакването да не бе така мъчително! Да можехме с извършването на едно или друго действие  да се освобождавахме наистина. Комфортът от направения избор да засенчва емоционално очакването на ответната реакция, на отговора… Да можехме да имаме повече вяра, че съдбата не винаги постъпва като комедийна актриса, избрана обаче да играе главната роля в някое драматично представление…Ако можехме да напускаме огромната 9-етажна сграда с чувството, че сме отговорили правилно на всеки поставен въпрос, както и на всеки, зададен наум, който така и не е достигнал до нас…

А вместо това в главата ни е боксов мач…Ех, как мразя петъците! Особено когато трескаво ми се иска да ме доближават до понеделниците, които мразя не по-малко…