събота, 17 март 2012 г.

Истинският мъж


Истинският мъж не се е родил под щастлива звезда, едва ли носи типичните белези на външната привлекателност. Той е израсъл сред приятелите си от квартала и не носи белега на „различните”. Никога не му е било трудно да се впише, но не защото е мъж с много лица, а защото е мъж, който „говори” много „езици”. Той е „продукт” на единствената възможна за него еволюция- син- човек- мъж! Истинският мъж има посока, не цели! Той работи за пари, защото знае стойността им, но никога не ги използва, за да се обгражда с вещи, защото е убеден, че всичко, което ще стопли и запълни дома му не може да се купи или притежава! Той е човек, който не прави нищо по задължение, но само с аристократизма на присъствието си те задължава да се пренесеш духов в друго време! Мъж, който никога не би си позволил да „стреля” в гръб и да се „бие” с някой извън неговата категория. Той вярва в правотата си и никога не използва нечия слабост, за да утвърди силата си.
Той не раздава безразборно нито вниманието, нито времето си, не е от „кавалерите на килограм”, не защото е груб или емоционално „кух”, а защото иска думите му да „тежат”, а жестовете да носят послание за конкретен адресат- не като листче с телефонен номер пуснат оборотно до всички жени в заведението. Истинският мъж няма нужда изкуствено да се представя за „труден” или „недостъпен”, защото той по природа е като вятъра- неуловим. Шансът да го заплениш в някой нощен клуб е малък, той ще е там с „ момчетата”, а и е от малкото „хищници” в природата, които имат куража да ловуват на „светло”!
Затова когато реши, той ще заяви недвусмислено желанието си да е част от живота ти. Ще поеме всички съпътстващи това желание рискове без колебание и ако допуска грешки спрямо жената, която обича, ще го боли дори когато диша. В любовта той ще даде едно единствено обещание и ще го спази- да „присъства”!
Той е мъж, който умее да чува премълчаното и да чете в очи, но не използва тези си умения, за да типизира хората.
Той се изненадва по детски на всеки искрен жест и никога не забравя добрината.
Той е мъж със сърце на благородник, душа на бохем и ум на предприемач. Истински по всички възможни начини. Мъж без собствени вътрешни прегради, който само със съществуването си би изпълнил хиляди архаични, в днешно време, думи със съдържание и дълбок смисъл.

Рандеву


Събота. 
Ден, който има уникалното предимство да не е математически разграфен, спретнат и изгладен, а вместо това може да си позволи да снове из домовете ни по пижама чак до ранния следобед.
Следобедът би могъл от своя страна да премине изключително неусетно в една много скъпо ароматизирана люлякова вечер.  
Вечер, в която можем да си позволим всичко без страх, че в ранната сутрин ще имаме нужда от тъмни очила, тъмни стъкла ...за мотора си или от слънчево затъмнение.
Затъмнението- може да продължи дълго, да е произведено някъде в далечна Ирландия, да се движи много бавно в ритъм, който да позволява близост.
Близост, която бихме могли изкуствено да изпълним със символика, мистика и мълчание- не от онова неудобното, а от онова, което е необходимо, за да ни предпази от грешките на думите. Повече от „рандеву”.
Ще се срещнем в събота вечер.

вторник, 6 март 2012 г.

Жена


Истинската жена е като уханието на скъп парфюм. Присъствието й е твърде характерно, за да бъде сбъркано и в същото време така притегателно, за да остане незабелязано. Сякаш се плъзва в подсъзнанието ти и инстинктивно те кара да отвориш всичките си сетива, да й позволиш, да се предадеш и да победиш едновременно. А тя ще пренапише житейската ти история с лекота и със собствен почерк. Ще се подпише под името- „Жена”, защото осъзнава, че се е превърнала в нарицателно.  Нито в думите, нито в поведението й прозират намеци за миналото или препратки към бъдещето. Тя не е жена на нравоученията. Тя е допускала много грешки, но никога не се е превърнала в „грешница”. Тя е изтъкана от принципи, но не може да бъде наречена „праволинейна”. Тя може да дефилира с финес, обута в кецове, но никога няма да тича по плажа на високи токчета. Тя вдъхва респект, не защото спазва дистанция, а защото си позволява убийствена близост и откровеност. Истинската жена няма нужда от признанията на „любители”. Тя знае стойността на думите и затова е човек на действието. Тя не търси „рамо”, „гръб” или „патерица”. Тя не търси изключението на всички правила, принца или коня му. Тя не търси, тя просто намира, избирайки – не този, от който ще загуби поредната партия шах, а този, на който с вдъхновение и чест и без капка съмнение би посветила последните 60 секунди от живота си.

вторник, 14 февруари 2012 г.

Още

С много гордост, днес ще публикувам нещо, което не съм писала аз. Авторът е човек, който повече от обичам. Човек, който не се нуждае от гръмко представяне или от предистория. Тя е от онези хора, които не се страхуват от силата на "високия тон" и „неудобните” истини. Тя е от хората, които се прераждат чрез една единствена провокация- да постъпиш спрямо собствените убеждения. Такива хора се срещат рядко и оставят следи от смисъл и вдъхновение.  
Високо, Плами, високо!

Когато те харесвам
Искам да те харесвам целия.

Със смръщените вежди, набразденото чело -
тях скулптор издъбал е с ледено длето.
Със погледа суров, и впиващ, и горещ,
Способен да превърне факла във изтляла свещ.
С белезите страшни – притчи за война,
Разказали победи в не една борба.
С мъжката осанка, с стъпките на вожд,
Пречупващи безщадно и стоманен нож.

С вените туптящи – живи коловози,
в бурени обрасли, вплетени във рози.
С ледените пръсти, които не предлагат рай,
Но приютили в себе си живот без край.
С лъвската ти гръд, с душата ти – дете,
Нежен шал от ласки тихичко плете...

С безброй лица-сезони – медено-отровни,
И зловещо-искрени, и приказно-лъжовни,
Но с едно сърце – и пристан, и заслон,
За скитника бездомен - и път, и храм и дом.
За птицата небе, за дявола пък ад,
Горчиво вино и злокобен град...

Такъв те искам – такъв какъвто си,
в замяна давам цяла себе си...
защото те харесвам – без „ако“, без „но“
без предрасъдъции мисли, свити на кълбо.
без тежки оправдания и сложни очертания...
Харесвам те без прения!
Харесвам тебе!
Целия!

неделя, 5 февруари 2012 г.

Обратното на броенето


Днес се замислих за очакването. Онзи единствен момент, в който времето сякаш изкуствено забавя своя ход, а душата на човек като че ли се откъсва от тялото му и се затичва напред, като куче, отскубнало се от своя стопанин, за да преследва „плячката”, „играчката” или просто милисекундата, прекарана в свобода… Онзи миг, който продължава цяла „вечност”,  не за друго, а за да вдигнем много шум за нищо”, да изкажем на глас страховете, които не ни дават мира, да преоткрием среднощното броене на добитък, гледането на звездите или четенето на класически романи на нощна лампа…Все свещенодействия, все с мисъл да ни изморят, да ни помогнат в изтощаването на батериите, за да можем поне за малко да се „изключим”, да се „убодем” на „вретеното” и просто да заспим…
Как ми се иска очакването да не бе така мъчително! Да можехме с извършването на едно или друго действие  да се освобождавахме наистина. Комфортът от направения избор да засенчва емоционално очакването на ответната реакция, на отговора… Да можехме да имаме повече вяра, че съдбата не винаги постъпва като комедийна актриса, избрана обаче да играе главната роля в някое драматично представление…Ако можехме да напускаме огромната 9-етажна сграда с чувството, че сме отговорили правилно на всеки поставен въпрос, както и на всеки, зададен наум, който така и не е достигнал до нас…
А вместо това в главата ни е боксов мач…Ех, как мразя петъците! Особено когато трескаво ми се иска да ме доближават до понеделниците, които мразя не по-малко…

петък, 27 януари 2012 г.

И ако някога...


И ако днес от тук поискам да си тръгна,
шампанско в твоя чест ще гръмна!
Тук всяка стая на емоции тъмна-
със сол и пясък искам да е пълна!
Не бива пак към теб да се подхлъзна…

И ако днес от тук си тръгна,
погледа си от земята няма да извърна!
Всяка дума аз на срички ще ти върна…
Тъгата на ирония ще преобърна…
Студена свещ в най-силния й огън ще прегърна,
но на вратата ти отново няма никога да звънна…

И ако днес оттук си тръгна,
До последен дъх, напук на себе си- ще искам да се върна…

четвъртък, 19 януари 2012 г.

Толкова

Толкова фино- представете си стъкло, което се огъва…
Толкова разтегливо- като язовир, които непрекъснато се пълни, но не би могъл да прелее… да се освободи…
Толкова чисто- почти прозрачно… при все това носи толкова много цветове, като дъгата- едновременно може да видиш и тъмното и светлото…но трябва да си с „отворени очи” като слънца…и да вали…много…
Толкова изчистена архитектурна форма- уникален дизайн...творецът може да е само един…ни най-малко земен…злободневен…
Толкова красиво- като дума, изтръгната от дъното…и носи и смисъл, и дъх…
Толкова силно- че се троши и съединява едновременно… че пада и се изправя в един и същ момент…че губи всичко, за да намери себе си…
Толкова близко и така далечно- и никога не знаеш дали си го достигнал, дали си го покорил…то се захранва от неизвестното…
Толкова топло – вулкан от всичко вече видяно и преживяно!
Тупти!
По-бързо! По-бързо! По-бързо!
Но- не! Никой не може да му заповядва….
То... "е просто сърце!"