Mind matters

Today Klara was anxious in such a way that it was impossible to stay in bed as usual and wait for the alarm to officially wake her up. She got up, went to the bathroom, took a shower, got dressed, kissed her sleeping son and husband and closed the front door of their apartment. It was one of those days when the air had a different structure- it was thicker and it got stuck to the sides of your lungs and instead of filling them up and helping you breathe it just makes you feel blurry.

She was entering as usual the subway in a way only a ghost would enter a place- silently, without paying any attention to what is going on around him and just heading straight to the correct waiting spot. She got on and immediately took a strategic position in the corner that allows her to observe the people around her even though she usually observed inwards.

Klara wasn’t feeling well these days. She had this strange pain coming from unknown location inside her body. Physically she was functioning, she even ran some blood tests as the normal people would do, right? But it was all fine. Fine- she said to herself. However, she was still wondering what is it that bugged her- was it something real- or was it all in her mind. And are the mind matters real at all or are they the ones shaping our reality? And how can a person dealing with the mind matters be fine?

Klara is one of those people you can’t see reading a book in the bus – she is one of those people who treated books specially as something too sacred to just take out of the bag and open in front of everyone. It takes solitude and peace to read a book. That’s why recently she hasn’t read any books but she missed it. She also missed the smell and touch of a new book being opened for the first time. So few new books and so many old ones you wish to close…to finish.

The other day she was in their living room when her son came in the room carrying a page thorn from one of the books in their library. She did not how to react- how are you supposed to know? She took the page from her son’s hand. Explained him that he is not allowed to tear pages from the books and that those stories described in the books need every page. It was part of them. Small, big, important part. At first the little one started crying – then he stopped. Later the same day he was standing by the bookshelf struggling to put back the page into the book. It wasn’t possible.

Ralph Waldo Emerson once said -“I cannot remember the books I've read any more than the meals I have eaten; even so, they have made me.” 

My middle land

-I never had a talent.

I remember when I was at school my name was noted down somewhere in the middle of our alphabetically arranged class books. So I guess this is where my “middle” story began. I was a good student- don’t get me wrong. However, I was not the best in any subject and moreover I actually didn’t have a favourite one. I was not the Math genius or the History legend or the Sport star of my class. I was simply the girl who studied hard and got good grades. I was always prepared as my teachers and parents expected from me and this was just enough.

Later in high school I set for myself very high goals and I managed to fulfill them-but I was not an overachiever in any way. Mostly I was doing the things but never like “killing” them. When I started the University I have already accepted my middle life role and kind of pretty much stuck to it. And it worked for me once more- I graduated – somewhere in between the excellent students and the good ones. I found a job fast and my life proceeded as normal. 

But now and then I say to myself: “Maybe it is because I actually never had a talent that I am having a simple life”.

Today, however, I read a quote that got me thinking again.

Perhaps I do possess something not as rare and special as a certain talent-but big enough so even the talented would envy – the courage to keep moving ahead even if “the path leads to a darker place”.

Красивото въпреки или 20/16

Мина време. Такова, което се „точи” и такова, което „прелита”. Време, което така пренасищаш с живеене, че губиш представа за реално изминалия период. Време, което би продал на черно при всеки удобен случай, за да си купиш още от онова, което никъде не се продава, никога не стига с онези, които няма да се върнат. Време, което измерваш с броя бебешки хранения. Време, което е спряло, препарирано и препариращо. Толкова много време измина, а всъщност се равнява на една човешка година.

Времето е изпълнено със сложни взаимовръзки - между минало, настояще и бъдеще. Ежедневно боравим с времеви категории, вярвайки, че колкото повече ги „вплитаме” в речта си, толкова повече контрол придобиваме над тях и това по естествен начин ни носи комфорт. До момента, в който времето не изтече изненадващо през пръстите ни, оставяйки ни неразбиращо да обвиняваме вселената и да тънем в нещо, което наричаме „безвреме”.

А как може да е иначе- бихме ли могли да намерим сигурност и спокойствие извън стройната времева структура на живота? Има ли начин да остане цяла крехката ни житейски постройка след бурните ветрове на промяната? 

Това се питам сега и точно това ви пожелавам да откриете – невъзможното, неизменчивото, красивото въпреки.

Честита 2016-та година!

Ита

2015, here I come for you

Иска ми се да мога да пиша за ежедневни неща, да създавам пространство за разговори на дребно. Така да си прочетеш нещо и то по никакъв начин да не те притисне да продължиш на саме със себе си разсъжденията по темата. Но някак все не ми се получава- тръгвам с идеята да композирам нещо "леко", да не кажа направо "във форма", "без излишни килограми" от драматизъм в проблемните зони, но не успявам. Все ми се говори за личното, финото, дълбокото,"в душата и в мрака".

В тази връзка ще кажа, че никак не обичам равносметките в края на годината, изпълват ме с много смесени ( полюсни ) чувства. Оставят ме с усещането, че съм имала сили за повече - независимо от какво естество.

Затова понякога предпочитам да ги използвам не толкова в ретроспективния им аспект- а за да подреждам пъзела пред себе си. В такива моменти "изваждам" на таблото наличностите, дефинирам липсите и решавам стратегически следващите няколко хода. Като игра на монополи - нужен е птичи поглед, бистър ум и няколко дръзки решения в ключов момент. 

А ако междувременно в "играта" успяваш да се забавляваш искрено на случайностите и на липсата на такива, ако улавяш цветната точка в снежнобелия ден, ако се усмихваш, хвърляйки житейските зарове с вяра в това, което предстои - то тогава може би ще успееш да носиш достойно нелеката привилегия да откриваш частица от себе си във всичко, което те заобикаля и до което се докоснеш. 

И "нека животът се учи от тебе да се пени и да тече". 

П.С. Посвещавам на всички, които са изтеглили новогодишни късмети като: "благоденствие", "познанство" и "нова прическа".  We rock, ah :D! :) 

Ита

За другите, но най-вече за себе си

Ребусът в Гласа ти из улиците му...

Много от „тукашните“ истории приемам като „свои“, някои са дълго обмисляни, други са написани на един дъх, но само тази бе избродирана в душата ми преди да срещне белия лист. Това е една от онези истории, които се пишат така дълбоко, че думите се отбелязват на няколко следващи страници и дори без да виждаш мастило успяваш да уловиш посланията. Това е история, чието ехо се слива със собствения ти вътрешен глас, за да му даде особена плътност и да му помогне да достигне тонове, които преди това са звучели фалшиво. 

Това е история за себеизграждането и като такава е история за любовта- но не филмовата, а онази- неудобната, куцата, пренебрегваната, различната, загадката, безпътната.

Но само ако някога си обичал лудо и сляпо, изгубвал си очертанията, границите, подкопавал си основите, загърбвал си нещо много свое, оставал си натъмно, забравял си важните в името на „важния“- само тогава можеш да вдишаш от кислорода в тази история и във всяка друга пред себе си.

И да ме разбереш, ако кажа, че има и един друг вид обичане.

Да можеш ясно и осъзнато да „познаеш“ себе си в допира с другия.

Всяка добродетел, която притежаваш, да е призована да служи на едничката цел да си пълноценен човек.

Да си провокиран да се развиваш с ритъма, с който живее сърцето ти.

Да не си роб на необходимостта, а да си войн, облечен единствено в убеждението за правотата на изборите си...

Да цениш истинското и да плащаш достойно, до цент, цената му...

А това е такава нищожна цена за привилегия като тази.

Завръщане или ''за връщането"

Много дълго бе мълчанието. То ме изпълни от край до край. Обезцвети празното пространство, създадено от липсата на въпроси, от липсата на желание за друго освен потъване, от страх от неизбежното дълго отлагано ново началото след многото начела, от белите листове, изписани с прозрачни еднозначни думи. Но то – мълчанието- бе нужно.

Разбрах, че само когато душата е в абсолютен покой може да разкрие истината за съкровените желания на личността, за най-тихите при все това оглушителни стремежи, които отказваме да признаем  дори пред себе си, защото са твърде значими и мащабни сравнени с реалността, на която често се оставяме да ни обгърне.

Улавям се, че понякога ми се иска да пътувам не само в пространството, но и във времето напред, докато достигна там, където ще се почувствам „на място“, не във физическите измерения - без нужда от компромис, от пренаписване на понятия, поведение, от изрисуване на фалшиви усмивки върху безизразно лице, изкривено в неeстествена поза. 

Жадувам за истина, пропита в думите и в делата- в най-чистите й форми- горчиво-натрапчива, арогантна, изчервяваща, разплакваща, разсмиващата, обезоръжаваща и в същото време вдъхновяваща.Търся пространство, простор за изграждане на себе си, „по себе си“, без чужд калъп, без рамкиране, но с цел. Една единствена...или много.

Стига безметежност.

Достатъчно.

Залез

                              

 „Ако някой ...

поне веднъж

ме е обичал

заради тъгата -

необяснима, неоснователна,

кукувича, -

обичал е мене...“

За пространствените измерения на емоционалните дупки, за мокрото от дъжда и за точиците залез в сините му очи.

За физиката на тъгата, която можеш да разбереш само ако й се отдадеш девически. 

Искам

Някой ден ще познавам всяко потрепване на клепачите ти докато спиш, защото ще съм се разбуждала загледана в тях хиляди пъти.
Някой ден ще усещам полутоновете от емоции в гласа ти, защото ще са ми служили за ориентир в тъмното много по-често от звездите. 
Някой ден ще знам как разговаряш със себе си без думи и как надничайки тайно в душата ти да "подслушвам" тези разговори...
Но днес държа да те изучавам на малки глътки, както се отпива от любимо питие, докато играеш поредната партия шах със самия себе си...
Искам да те изграждам в съзнанието си като ребус, който се съставя в този момент по опорни точки. Искам да жунглираме с думите като циркови артисти, а за чувствата да обзавеждаме стаите си с памук, тишина и аромат от букетите, които "никога" няма да ми подариш...
Искам да гравитирам около силовото ти поле без то да се огъва.
Искам да се уморяваме взаимно в лабиринта от всичко вече видяно, но никога да не търсим с поглед изхода. 
Искам да мога да вървя на цяло стъпало, когато си близо...Искам да съм, просто да бъда...

На себе си

Ако някога си искала да сграбчиш в ръце момента, то значи би разбрала това усещане. То те изпълва и „свисти“ в главата ти точно както парата в старата тенджера под налягане на баба ти.  Движейки се със скоростта на светлината то преминава от едното полукълбо на мозъка ти до другото и обратно, размества, влючва и изключва емоционалното ти захранване, за да създаде дискотечна атмосфера и после изведнъж късо съединение.

Ако някога си искала да повярваш на заблудите вместо на очите си, то явно разбираш неистовата, алогичната нужда от близост в най-чистата й форма.

Ако някога си била изкушена да си купиш щастие на килограм от съмнителен търговец, но си се разколебала, то със сигурност знаеш, че това действие би било равносилно на това да сипеш в двигателя на колата си вода вместо бензин като очакваш така тя да започне да се движи като подводница под софийските улици и да избегнеш трафика.

Ако някога си искала да те обичат неистово, безгласно и същевременно явно, силно, недвусмислено, а вместо това се примиряш да чакаш с трепет нечие безвкусно позвъняване с дни, то знай, че така предаваш по-добрата част от себе си! И да- знам, че това звучи твърде мелодраматично,  но трябва да бъде казано и то точно по този начин. Без цензура, гръмко, в очи.

Ако някога си искала, мечтала, чертала и вдишвала взаимност и смисъл, то никога не приемай доброволно ролята на беззащитна дама на шахматно поле, фриволно заобиколена от пешки. Тази „постановка“ не отива на високия ток, тежкия лаптоп и широката усмивка, те просто са противоположни в посланията си, както в директните, така и в подтекстовите.

За небето на 2013

За новото начало като цирков манеж и тънките копринени рискове като въжета, така силно изпънати,  че егото се разсича на две още преди да е започнало да изпълнява предвидените в годишната си програма акробатични номера по тях.

За очакванията, изпечени в сос от пресоналена реалност и поднесени алангле, за да се вижда кръвта от пресните още рани. Аз заешко така и не проядох.

За виждащата неделя и заслепеното сърце. За лудостта на „свободното“летене и  безвучното падане, „което все още в мен отеква като гръм“, за вчера, днес , но и не утре.

За многоцветните монолози, посветени на истината в човешката душа, от която колкото повече отпиваш, толкова  по-малко разбираш...

За случайните срещи с неслучайни хора.

За ненаучените уроци, житейските двойки, извинените физически отсъствията и неизвинените само физически присъствия.  

За тях- смислените, неизменните. Хората. Малко са. И все по-малко ще стават, но нека ги има “лудите- те да са живи“.

За възможностите, които болят и сладнят едновременно днес ( че и утре).

За равносметките, в които сметките много често са неравни.

Но най-важен остава вкусът, остатъчният...Ароматът...усещането, че не си живял през свои или чужди пръсти, че са ти се изплъзвали само пясъчни обещания и емоции с нисъл волтаж, че си гледал с очи в очи, с душа в душа, че си се „пестил“ и „раздавал“ за и на важните, че си постъпвал и мечтал поне в един кратък миг от изминалата година, гледайки навътре ( към себе си) и нагоре. 

Из стиховете, които сами ме намират

Там нейде между позата, и същината,

неясен фон, зад мен е само тишината.

Играя шах, ала не зная правилата,

но тъй е щом противник ми е тъмнината.

Премествам фигурите със замах,

като в живота, с удър от махало.

При грешен ход , се чува тихо смях,

а после дуло, враг или стъпало...

Мечтая за врата покрита в прах,

и ключ за нея да не ми е нужен.

Мечтая си за щастие като зърно от грах,

...да  ми „убива“ като усмивката на ближен.

25

„Бях така несъвършен, че преминаваха през мен

слънца и мълнии, така открит,

че никога желязото не можеше да стигне до сърцето ми,

освен като куршум.“

Веселин Ханчев

Не мога да не се запитам за същината, обрасла в промени, за „останките“ от „стария град“ на душата ми, за „деформацията“ като „формация“, за вчера, днес и понеделнишките диети, които никога не започвам.

Днес разбирам отлично ситуациите, в които попадам, често предусещам развръзката им преди завръзката, сега „паля“...превозни средства посредством „ключ“, оставям думите да се провлачват безкрайно в съзнанието ми докато мускулната треска не ги повали в мига преди да излязат от устата (ръката) ми. Днес правя съзнателния избор да опозная самотата във всичките й форми без това да ме плаши и се старая да не поставям „етикети“ на хора и „срок на годност“ на чувства. Днес съм смела в начертаването на сцените от „утре“, не се боя от „неточностите“, излизам извън очеранията и посягам към розовото.

Преди ме болеше с причина и без явна такава и сега е така.

Преди усещах бодливата тел на будната съвест пред всеки кръстопът и рядко последствията от решенията бяха жестоки към друг освен към  мен самата, сега с приспивна песен на уста, с разголено сърце и с широко затворени очи - скачам...

Дълбочини

Много дълго мълчах и то най-вече пред себе си. Започвах този разказ повече от двадесет пъти по напълно различни начини, написах много други „истории“, боравих с полуистини, с измислени имена, с недействителни събития и места, за да опиша неописуемото и да разкажа „недоизживяното“. Една емоция, която изгуби своята давност, но остави следи... от онези фино избродираните  върху сърцето...

Бях там, в същото време сякаш не бях на себе си и при все това съвсем наивно твърдя, че се чувствах истинска, от плът и кръв, с небрежните вълни в косите,  с очите, отворили своите обикновено затъмнени прозорци към света в единствено число, със сетивата, едва долавящи предстоящата буря.

Всичко, което се случи, бе тихо, невидимо, подтекстово, лично, черно и бяло, но никога сиво.

Допирът беше ефирен, думите бяха ритмично непремерени и смислово пренатоварени, ръцете изминаваха безкрайното разстояние между моя и неговия живот, търгувайки надребно с времето и със свободата, с които никой от нас не разполагаше.

П.С. Много от дълбочините в мен ще останат затворени след теб...но не ще бъдат запълнени. 

Послания

Напоследък в речника ми се появи дума, която започнах да употребявам по-често и от думата „аз“, което, смея да кажа, е доста голямо събитие в личната ми история. Въпросното нововъведение е думата „граница“. Преоткривам смисъла й в хиляди аспекти- от чисто физическия до дълбоко философския.

Всеки има поне една постъпка в живота си, за която не говори, която не е непременно „най-зловещата“, не е „ризата“, определяна галено като „кирлива“, понякога е просто от онези постъпки, които разкриват страни от характера ни, които не сме познавали до сега или ни помагат да разберем от какво наистина се нуждаем и на какво сме готови, за да го получим.

Първоначално направените разкритията ни разочароват, прекрачили сме териториалните граници на собствения си вътрешен комфорт и сме навлезли в непозната, “ничия“ земя. Представите ни за самите нас тънат в „мъгла“, а времето в прогнозата е определяно като слънчево. Оставаме „в плен“ на собствените съмнения, изграждаме защита срещу несъществуващи обвинения, докато накрая не се събудим точно в 5.25 сутринта с огромното желание да изиграем сами пред себе си почти филмово сцената „всичко лошо е било просто сън“. Този така бленуван момент на успокоение обаче не идва или поне не с желаните от нас темпове.

Натъжавам се, че понякога щастието е толкова крепко, толкова фино в своите форми и измерения, така че и най-малкият опит да го задържим, да го „впримчим“, да го „запазим“ само за себе си, да го изживеем страстно и изцяло, може да го погуби...или да ни погуби. А само за миг от тази жадувана от всички ни житейска съставка често се налага да заплатим със спокойния си сън, с „петно“ по чистата ни съвест, с предателство към самите себе си. „Тридесет сребърника“.

И тогава именно се питам не е ли точно в това трагедията на „щастливците“ – в жертвоприношението, в прекрачването на границите, в „подпалването“ на основите, в черното изпод бялото. И има ли изобщо щастие, което да не си „купуваме“? 

Сложно звучене

Понякога моля да бъда разбрана,

друг път искам да тъна в тъма.

Мога от чувства да бъда „обрана” 

или от емоции да си говоря сама!

Понякога имам страх от летене,

друг път смело мечтая в захлас.

Имам собствено сложно звучене,

всяка мисъл изричам без глас!

Понякога нося тъгата в очите, 

друг път искам да кажа лъжа.

Мога без слънце да видя лъчите

или любовно пред теб да мълча…

Никога повече

Промените. Онези, след които не си „цял”. Онези, които като камък, хвърлен в „Окото”, водят до появата на нови и нови промени, а повърхността никога вече не е същата. Промените. Онези, които ни разбуждат нощем и карат да се унасяме в мечти денем. Онези, които ни провокират да се придвижим във всички посоки…неограничен брой полета като най-силната фигура в шаха. Промените. Онези, под влияние на които меним флага, под който „плаваме”. Така понякога се превръщаме в „изменници” за околните, но всъщност оставаме верни на себе си.

Обичам промените. Страхувам се от тях точно толкова колкото се страхувам от самата себе си. Знам, че има много в неизвестното и малко е оставено на светло. Промените. Осъществявам ги първо в подсъзнанието си. Изживявам наум всека милисекунда от тях. Оставям мисълта за тях да ме погълне изцяло докато не ги изравня мислено с реалността и после стрелям. Малко пъти в десетката. Но така е по-добре. Вярвам в промените. Или по-скоро в прилива на сила, който изпитвам, всеки път щом им се отдам. Всеки път щом реша, че „днес” е по-важно от „утре”- стрелям. Малко пъти в десетката. Но така е по-добре.

Промените. Понякога ми служат като огледало. Друг път- като сянка. Залогът винаги изглежда голям. Дали да избереш „никога” пред „никога повече”. Първото- не искам да говоря за първото. То е изпразнено от съдържание и послание. Второто- за него говоря трудно и май го избирам рядко. От второ боли, точно толкова колкото ни радва-…като път…като въпросителен знак… като пълнокръвен живот...

Любов от стъкло

Имаха ли смисъл трепетите приземени,

крилата, свити на кълбо.

И всички наши спомени обезсолени

сега са сенки в празното легло.

Имаха ли смисъл думите изречени,

разголени в едно писмо.

И всички наши дни почернени,

заглъхнали мечти в тегло.

Имаха ли смисъл раните изсечени,

неспокойното наведено чело.

И всички наши погледи изпразнени,

тъга от паднало листо.

Защо?

Всичко.
...за една любов - стъкло…

Портрет

Обичаш едносрични отговори с абсолютна стойност. Търсиш смисъл зад правилата, а не правила, които да създават смисъл. Сънуваш движение, което изгражда, което провокира, което мотивира, което „задъхва”. Носиш всяка своя житейска роля непрекъснато със себе си не като товар…не като кръст… не за изкупление. Огледало, което показва човешкото във всичко. Тежко присъствие, което убива всяка фриволност. С думи, които не тровят, не нанасят шамари. Думи, които не лъхат на гнило и на излишък. Думи, родени в двубой между разума и сърцето, обречени на истинност. Неспокойна душа, на гълъб и на дива котка…изтъкана от фин лъч светлина, капка бистра вода, цвят на небе след дъжд и мирис на свежа трева…Човек - не на съмнението, а на противоречието. Често сам сред други, но самотен само пред себе си.

„Стръмен” човек…Търсач.

Промяната

Страхувам се, че до скоро вярвах, че живея пълноценно единствено движейки се с бясна скорост вибрираща между крайности, че пътуването не носи смисъл, ако не достига „отвъд”, че емоциите не са истински, ако не те „жигосват”...болезнено и видимо.

В даден момент човек изненадващо дори за самия себе си просто спира.  Преживява един единствен миг от времето си на забавен каданс. Разбира, че силата на мисълта, на вторичната реакция, на овладения дух не бива да се подценява. Веднъж осъзната и овладяна, тази сила ни помага да се изграждаме по малко всеки ден, от вътре навън, от разума към сърцето. Тази промяна не превръща човека в „дебелокожо същество”, тя няма нищо общо със сетивността към света, който ни заобикаля. Подобно развитие може да протича незабележимо за околните дори. То обаче изгражда характер, дух, хъс за справяне със самия себе си.

Не знам дали може да се определи като поредната стъпка в „израстването”, не знам дали е повсеместно. Но знам, че настъпва в момента когато тъгата, която ни изпълва, е просто необеснима, неразбираема, неоснователна.

Тогава разбираш, че е необходимо да пренастроиш „честотите” на „предаване”, да намалиш „оборотите” и да пуснеш една от конските сили „да пасе” и просто да се насладиш на „разходката”, на пътя от „многото” към „малкото, на прохладната августовска вечер, на думите на някой непознато близък човек, на вдъховението за истинското живеене, което понякога изисква покой, за да бъде достигнато...

Само днешния ден

А какво би станало, ако имахме на разположение само днешния ден? Какво ако нямаме време да „изчакаме” промяната, по-добрата оферта за работа, по-съвместимия с нас партньор? Какво, ако всичко, което някога ще бъдем или притежаваме е в ръцете ни?

Философиите ни за справяне с утрешния ден са далеч по-убедителни и реалистични в нереалистичността си от стратегиите за живеене „тук и сега”.

Безспорно е, че всичко е преходно, временно, изменчиво дори в най- изчистените и ясните си форми...

Мисля си обаче, че може би бихме полагали повече усилия, ако гледахме на света и всичко в него като на нещо „незаменимо”, като на „невъзобновеям ресурс”. Бихме били по-толерантни към недостатъците на хората, които са около нас в този момент, ако не вярвахме дълбоко в сърцето си, че може би някой/ нищо по-подходящ/о не ни „чака” занапред.

Днес обаче е „модерно” да преминаваш през живота си с най-високата разрешена скорост, движението по малките, тесни, усойни „житейки пътища” се избягва. Прав път. Надолнище- най-добре. Бързо обичаме, бързо забравяме. Повече махаме с ръка, отколкото я подаваме за ръкостискане, за приближаване. Повече извръщаме поглед встрани, отколкото „попиваме” с очи случващото се около нас, дали защото не е важно или защото смятаме, че следващият път като го погледнем може вече да не е същото...

А дали най-щастливият момент не настъпва на „изключени очаквания” и  „запалени” сетива? В мига на целувката с „единствения”, в секундата на „най-значимия” служебен успех, който сме извоювали днес, при срещата ни с „незабравимите” приятелски очи, които ни търсят дори в този момент...