 |
| Ребусът в Гласа ти из улиците му... |
Много от „тукашните“ истории приемам като „свои“, някои са дълго обмисляни,
други са написани на един дъх, но само тази бе избродирана в душата ми преди да
срещне белия лист. Това е една от онези истории, които се пишат така дълбоко,
че думите се отбелязват на няколко следващи страници и дори без да виждаш
мастило успяваш да уловиш посланията. Това е история, чието ехо се слива със
собствения ти вътрешен глас, за да му даде особена плътност и да му помогне да
достигне тонове, които преди това са звучели фалшиво.
Това е история за себеизграждането
и като такава е история за любовта- но не филмовата, а онази- неудобната,
куцата, пренебрегваната, различната, загадката, безпътната.
Но само ако някога си обичал лудо и сляпо, изгубвал си
очертанията, границите, подкопавал си основите, загърбвал си нещо много свое, оставал си натъмно, забравял си важните в името на „важния“- само тогава можеш да вдишаш от кислорода в тази история и във всяка друга пред себе си.
И да ме разбереш, ако кажа, че има и един друг вид обичане.
Да можеш ясно и осъзнато да „познаеш“ себе си в допира с другия.
Всяка добродетел, която притежаваш, да е призована да служи на едничката цел
да си пълноценен човек.
Да си провокиран да се развиваш с ритъма, с който живее сърцето ти.
Да не си роб на необходимостта, а да си войн, облечен единствено в убеждението за правотата на изборите си...
Да цениш истинското и да плащаш достойно, до цент, цената му...
А това е такава нищожна цена за привилегия като тази.
