Ако някога си искала да сграбчиш в ръце момента, то значи би разбрала това
усещане. То те изпълва и „свисти“ в главата ти точно както парата в старата тенджера
под налягане на баба ти. Движейки се със
скоростта на светлината то преминава от едното полукълбо на мозъка ти до
другото и обратно, размества, влючва и изключва емоционалното ти захранване, за
да създаде дискотечна атмосфера и после изведнъж късо съединение.
Ако някога си искала да повярваш на заблудите вместо на очите си, то явно
разбираш неистовата, алогичната нужда от близост в най-чистата й форма.
Ако някога си била изкушена да си купиш щастие на килограм от съмнителен
търговец, но си се разколебала, то със сигурност знаеш, че това действие би
било равносилно на това да сипеш в двигателя на колата си вода вместо бензин
като очакваш така тя да започне да се движи като подводница под софийските
улици и да избегнеш трафика.
Ако някога си искала да те обичат неистово, безгласно и същевременно явно,
силно, недвусмислено, а вместо това се примиряш да чакаш с трепет нечие
безвкусно позвъняване с дни, то знай, че така предаваш по-добрата част от себе
си! И да- знам, че това звучи твърде мелодраматично, но трябва да бъде казано и то точно по този
начин. Без цензура, гръмко, в очи.
Ако някога си искала, мечтала, чертала и вдишвала взаимност и смисъл, то
никога не приемай доброволно ролята на беззащитна дама на шахматно поле,
фриволно заобиколена от пешки. Тази „постановка“ не отива на високия ток,
тежкия лаптоп и широката усмивка, те просто са противоположни в посланията си,
както в директните, така и в подтекстовите.
