Там нейде между
позата, и същината,
неясен фон, зад
мен е само тишината.
Играя шах, ала не
зная правилата,
но тъй е щом
противник ми е тъмнината.
Премествам
фигурите със замах,
като в живота, с
удър от махало.
При грешен ход ,
се чува тихо смях,
а после дуло,
враг или стъпало...
Мечтая за врата
покрита в прах,
и ключ за нея да
не ми е нужен.
Мечтая си за
щастие като зърно от грах,
...да ми „убива“ като усмивката на ближен.
