„Бях така несъвършен, че преминаваха през мен
слънца и мълнии, така открит,
че никога желязото не можеше да стигне до сърцето
ми,
освен като куршум.“
Веселин Ханчев
Не мога да не се запитам за същината, обрасла в промени, за „останките“ от „стария
град“ на душата ми, за „деформацията“ като „формация“, за вчера, днес и понеделнишките
диети, които никога не започвам.
Днес разбирам отлично ситуациите, в които попадам, често предусещам
развръзката им преди завръзката, сега „паля“...превозни средства посредством „ключ“,
оставям думите да се провлачват безкрайно в съзнанието ми докато мускулната
треска не ги повали в мига преди да излязат от устата (ръката) ми. Днес правя
съзнателния избор да опозная самотата във всичките й форми без това да ме плаши
и се старая да не поставям „етикети“ на хора и „срок на годност“ на чувства. Днес
съм смела в начертаването на сцените от „утре“, не се боя от „неточностите“,
излизам извън очеранията и посягам към розовото.
Преди ме болеше с причина и без явна такава и сега е така.
Преди усещах бодливата тел на будната съвест пред всеки кръстопът и рядко
последствията от решенията бяха жестоки към друг освен към мен самата, сега с
приспивна песен на уста, с разголено сърце и с широко затворени очи - скачам...
