Много дълго мълчах и то най-вече пред себе си. Започвах този разказ повече от двадесет пъти
по напълно различни начини, написах много други „истории“, боравих с
полуистини, с измислени имена, с недействителни събития и места, за да опиша
неописуемото и да разкажа „недоизживяното“. Една емоция, която изгуби своята
давност, но остави следи... от онези фино избродираните върху сърцето...
Бях там, в същото време сякаш не бях на себе си и при все това съвсем
наивно твърдя, че се чувствах истинска, от плът и кръв, с небрежните вълни в
косите, с очите, отворили своите обикновено
затъмнени прозорци към света в единствено число, със сетивата, едва долавящи
предстоящата буря.
Всичко, което се случи, бе тихо, невидимо, подтекстово, лично, черно и
бяло, но никога сиво.
Допирът беше ефирен, думите бяха ритмично непремерени и смислово
пренатоварени, ръцете изминаваха безкрайното разстояние между моя и неговия живот,
търгувайки надребно с времето и със свободата, с които никой от нас не
разполагаше.
П.С. Много от дълбочините в мен ще останат затворени след теб...но не ще
бъдат запълнени.
