Напоследък в речника ми се появи дума, която започнах да употребявам
по-често и от думата „аз“, което, смея да кажа, е доста голямо събитие в
личната ми история. Въпросното нововъведение е думата „граница“. Преоткривам
смисъла й в хиляди аспекти- от чисто физическия до дълбоко философския.
Всеки има поне една постъпка в живота си, за която не говори, която не е
непременно „най-зловещата“, не е „ризата“, определяна галено като „кирлива“,
понякога е просто от онези постъпки, които разкриват страни от характера ни,
които не сме познавали до сега или ни помагат да разберем от какво наистина се нуждаем
и на какво сме готови, за да го получим.
Първоначално направените разкритията ни разочароват, прекрачили сме
териториалните граници на собствения си вътрешен комфорт и сме навлезли в непозната,
“ничия“ земя. Представите ни за самите нас тънат в „мъгла“, а времето в
прогнозата е определяно като слънчево. Оставаме „в плен“ на собствените съмнения,
изграждаме защита срещу несъществуващи обвинения, докато накрая не се събудим
точно в 5.25 сутринта с огромното желание да изиграем сами пред себе си почти
филмово сцената „всичко лошо е било просто сън“. Този така бленуван момент на
успокоение обаче не идва или поне не с желаните от нас темпове.
Натъжавам се, че понякога щастието е толкова крепко, толкова фино в своите
форми и измерения, така че и най-малкият опит да го задържим, да го „впримчим“,
да го „запазим“ само за себе си, да го изживеем страстно и изцяло, може да го
погуби...или да ни погуби. А само за миг от тази жадувана от всички ни житейска съставка често се налага да заплатим със спокойния си сън, с „петно“ по чистата
ни съвест, с предателство към самите себе си. „Тридесет сребърника“.
И тогава именно се питам не е ли точно в това трагедията на „щастливците“ –
в жертвоприношението, в прекрачването на границите, в „подпалването“ на
основите, в черното изпод бялото. И има ли изобщо щастие, което да не си „купуваме“?
