Страхувам се, че
до скоро вярвах, че живея пълноценно единствено движейки се с бясна скорост вибрираща
между крайности, че пътуването не носи смисъл, ако не достига „отвъд”, че емоциите
не са истински, ако не те „жигосват”...болезнено и видимо.
В даден момент
човек изненадващо дори за самия себе си просто спира. Преживява един единствен миг от времето си на
забавен каданс. Разбира, че силата на мисълта, на вторичната реакция, на
овладения дух не бива да се подценява. Веднъж осъзната и овладяна, тази сила ни
помага да се изграждаме по малко всеки ден, от вътре навън, от разума към
сърцето. Тази промяна не превръща човека в „дебелокожо същество”, тя няма нищо
общо със сетивността към света, който ни заобикаля. Подобно развитие може да
протича незабележимо за околните дори. То обаче изгражда характер, дух, хъс за
справяне със самия себе си.
Не знам дали може
да се определи като поредната стъпка в „израстването”, не знам дали е
повсеместно. Но знам, че настъпва в момента когато тъгата, която ни изпълва, е просто
необеснима, неразбираема, неоснователна.
Тогава разбираш,
че е необходимо да пренастроиш „честотите” на „предаване”, да намалиш
„оборотите” и да пуснеш една от конските сили „да пасе” и просто да се насладиш
на „разходката”, на пътя от „многото” към „малкото, на прохладната августовска
вечер, на думите на някой непознато близък човек, на вдъховението за истинското
живеене, което понякога изисква покой, за да бъде достигнато...
