А какво би станало, ако имахме на
разположение само днешния ден? Какво ако нямаме време да „изчакаме” промяната,
по-добрата оферта за работа, по-съвместимия с нас партньор? Какво, ако всичко,
което някога ще бъдем или притежаваме е в ръцете ни?
Философиите ни за справяне с утрешния ден
са далеч по-убедителни и реалистични в нереалистичността си от стратегиите за
живеене „тук и сега”.
Безспорно е, че всичко е преходно,
временно, изменчиво дори в най- изчистените и ясните си форми...
Мисля си обаче, че може би бихме полагали
повече усилия, ако гледахме на света и всичко в него като на нещо „незаменимо”,
като на „невъзобновеям ресурс”. Бихме били по-толерантни към недостатъците на
хората, които са около нас в този момент, ако не вярвахме дълбоко в сърцето си,
че може би някой/ нищо по-подходящ/о не ни „чака” занапред.
Днес обаче е „модерно” да преминаваш през живота
си с най-високата разрешена скорост, движението по малките, тесни, усойни
„житейки пътища” се избягва. Прав път. Надолнище- най-добре. Бързо обичаме,
бързо забравяме. Повече махаме с ръка, отколкото я подаваме за ръкостискане, за
приближаване. Повече извръщаме поглед встрани, отколкото „попиваме” с очи
случващото се около нас, дали защото не е важно или защото смятаме, че
следващият път като го погледнем може вече да не е същото...
А дали най-щастливият момент не настъпва на
„изключени очаквания” и „запалени”
сетива? В мига на целувката с „единствения”, в секундата на „най-значимия”
служебен успех, който сме извоювали днес, при срещата ни с „незабравимите”
приятелски очи, които ни търсят дори в този момент...
